вчера
Спомени, спомени, спомени. Нахлуват с хиляди. Чувстваш се като кино-комбайн: едновременно вървят дестина различни филми. Спомените са филми. Често на болки. Но на малки болки. Най-големите са в черен цвят.
Обичам да гледам филми и за това рядко ходя на кино. Почти всички филми, дори и фантастичните и приказните, да не говорим за кошмарните, са недоправени. И после 2-3 дни ми се превъртат пред очите, докато не забележа какво и къде режисьора лъже.
Ето пристига Панчо. Не го помните - той още не беше змей, вече не беше младо таралежче. Малко след тази среща в болницата го почерпиха със златни коки. А тогава разказваше "Одисея 2001 година". Очите му блестяха, той отново и отново преживяваше филма. Иска ми се да вярвам, че той сега се е върнал от това свое пътешествие.
Изниква камъка на който с теб седяхме. Гледахме морето, но виждахме само себе си. Дори и не другият. Камъка го няма - дори и там нещо са построили. И пейката я няма. Така е по морето. Само морето може да припомни онзи камък - не то го изяде. Само човека с белите панталони може да надникне в тези места.
Но дървото още се държи! Всяка година отивам да се срещна с него. Пишеше в една градинарска книжка, че в Япония тези дръвчета растат до 10 метра и живеят до 30 години. Ама там всичко е дребно, недорасло и недоживяло. Това е на около 90 години, над 20 метра и е прегърнало фасадата на цялата сграда. И още се държи за живота! Нещо като лелята на баща ми. Отдавна забравих как изглежда, а преди две години се обади по телефона да поиска от него пари - братовчед му починал от старост. И разговора с Пешо - "Дошъл съм да си уредя сметките, че веднъж на 7 години идвам, а родителите ми починаха на тази възраст." И все се крие в сенките на телеграфните стълбове. Инстинкт. (В София всеки градус над 20 или 25 - не помня, покачва смъртността с 4%) А той от топла страна идва и в гореща е живял няколко години.
Идват и децата на комшията. Тъмно, късно, вратата им затворена. Носят едно таралежче. Живо ли е? Свито на кълбо. Уплашено от ръцете на Гигантите? И те - свити. В чужд дом влезли. А стаите същите и до техният дом - 3 метра. Сега те са двуметрови гиганти. Но дали таралежчетата отвътре са се престрашили и проходили?
Отивам с дядо на връх Балкана. Да посрещнем слънцето. То малък връх - край селото. Ама връх! Аз сънен-сънен и тревичките сънени и пътеката още дреме. Но на върха първите лъчи будят.
(- А ти що не дойде тогава на рилските езера? Да ти прогние паркета, дано!)
И слизаме с дядо от върха и с нас слизат лъчите на слънцето и все е изгрев! И виждаме как природат се буди, тревата се ококорва, горските ягодки надничат закачливо. Мен светлината ме буди, та се завивам през глава. Но напоследък се будя преди изгрева и си лягам с кокошките.
Спомени, спомени. Навсякъде ще ги срещнеш. И в най-черната дупка.
Разделям се със спомените и продължавам пътя си напред и надолу. От Магьосника недалеко са просяците. Винаги е така. Какво ли от него могат да изпросят? Мечтата "Намерих портмоне тъпкано с пари"? По-вероятно, обратното - магьосника проси любов, а просяците правят магията за любовта.
Приближава се едно глухче с пълна тепсия с пари.
- Моля ви господине, вземете си! Поне вие. Другите извъртат с ръце в джобовете. "Не, не ни трябват, взели сме вече!" Не щат, вижда се, че едно време са давали.
Рекох да опитам, взех едни 5 стотинки усмихнати.
- Ама вземете си повече - може да дотрябват.
- Не, благодаря, чужди пари сега не ми трябват, но рекох да опитам. Ами каво ще стане, ако не ги раздадеш?
- Ще ги вземат крадците. Това са бели пари за черни дни събирани.
- Ама аз взех една жълтичка.
- Тези жълтичките са за виолетови дни. Малко са, но и виолетовите дни са рядкост.
190305
Сладар