автор: simon

Бял кон. Някъде гори изсъхнала трева. Не се вижда, само шепота й скита, възкръстнал от огъня. Прозрачна тишина - нищо не крие, нищо не предсказва, просто се случва сега. Тихо.. В такива моменти човешкото е излишно.
Магдален не разбира какво точно усеща в себе си. Чувства се претъпкан. Сякаш нещо огромно се е простряло вътре в него, без да тежи - като безкрайна поляна и полюлей от небе. Не знае. Сега тая вътрешна площ го кара да се чувства необяснимо богат и смислен.
Пали цигара и без някога да е пушил, поема сега дима сякаш дълго го е блянувал. Няма навик. Имаше порив.
Тежката цигара поразреди претъпканите му мисли. Отровата й бавно разкъсва бента на строгата му непорочност и въпреки болката от отиващата си девственост, Магдален пие сега от тоя дим с жаждата на един раждащ се грешник.
В душата му лежи огромна земна площ - една необработена нива и полюлей от небе. Какво е това? От къде се бе появило? Трескаво търсеше обяснение. Като всеки човек. Мъчеше се да разбере неразбираемото.. Опитваше да осмисли това, което бе дошло като земя в душата му, за да направи самия него смислен.Магдален сбърчи вежди - какво разпъваше душата му докрай? Нима това бе свободата, поривът да бъде, възможността да усети сам себе си, за да е сигурен, че го има, че това всъщност е той. За момент Магдален поглежда назад. Не знае кой е; не се познава. Вглежда се в своето минало - предишните мигове са като гробове в съзнанието му. По студените им плочи едва личат тебеширени текстове - подробно описани всички митове, за да не успеят да бъдат забравени. Никога. Сега те единствени гарантират, че е съществувал. Те са алибито. Миналото в разкази. И всичките недописани, както миговете са недоживяни. От страх.
Сега Магдален съзнава това. Не го боли. Не съжалява. Просто наблюдава.
Зад него мълчат отворени гробове, зейнали дупки на всеки отминал момент..
Магдален вижда себе си преди.Различаваше се от другите. Беше човек, разбира се, и също като хората мразеше, искаше, беше гладен и сит. Притежаваше всички човешки черти, всички навици на телесното.Само понякога, когато заспиваше, вече унесен усещаше присъствието на някаква сила - надигаше се в него, почти неосезаемо разклащаше покоя му и после изчезваше, за да се появи отново. Такива нощи запечатваха около сърцето му един особен, страшен огън, който чакаше да го изгори. Магдален забравяше. Всеки път ставаше и съзнателно забравяше - докато мие очите си, докато дълго закусва, докато се обличаше. Излиза, заключва вратата и по стълбите вече не помни. Излиза и като вампир се впива в хората. Отдалече - търси ги , наблюдава ги и ето че скоро отново умее да бъде човек. С цената на себе си.
Потънал в мисли Магдален пали втора цигара. По инерция. Отровата е неразделна част от съзнаването на истината. Дори самата истина е един вид отрова. Отровата, която всеки човек иска да поема, както цигарите - от пристрастеност.
Сега Магдален знае, че винаги е бягал. Опитваше се да моделира себе си с части от другите. И не от страх да не бъде отречен, не. Той се боеше от празнотата на своето време, от пустотата у хората, от безсмислието на техния път. Не искаше да ги вижда, нито те него да виждат - сред многото гладни, той единствен сит. Някак по-поносимо бе да живее с крехките си илюзии, по лесно бе да забравя от колкото да съзнава. И като не можеше тях да промени, променяше себе си. Опитваше да е като многото - живеещи тела - събират наема на своите души. Агонизираше. Всеки ден почти виждаше, почти умееше, почти умираше, почти обичаше - живееше почти. И затова всички мигове бяха недоживяни, затова разказите бяха недописани, гробовете бяха разровени затова - всичко беше "почти". Краят винаги липсваше. Той означаваше капка истина, която щеше да заболи. Тъпчеше в себе си, тъпчеше, докато накрая отвори очи - нещо къса душата му от край до край...
Магдален отваря очи. Усеща земята във себе си. Силен е. И силата му като бял кон чака да бъде възседната. Няма страх - като изсъхнала трева той гори някаде в огъня на душата му и само шепота му възкръстнал се чува сега... сбогом. Магдален нищо не търси, всичко вижда, всичко разбира сега - земя е душата му, необработена нива с рохкава пръст. Той е готов грижливо да изоре тая земя. С пръст от пръстта й да зарови ковчезите в гробището на своето минало, да допише разказите докрай. На нивата ще посади корените и луковиците на настоящето си. Всичките. Ще израстат и с плодовете им Магдален ще се нахрани, а реколатата е богата, ще остане. Тогава ще даде и на хората - гладните с плодовете си ще нахрани и най-после ще бъде точно колкото тях сит.
Магдален пали цигара и се усмихва. Разсъмва се - полюлей от небе над света като тихо пробуждане...