автор: Anton_Fotev

съавтор: midnight_witch

Кучката
Тя стоеше свита в ъгъла до градската тоалетна и наблюдаваше с гладни очи входа на месарницата. Сутринта една жена хвърли вода по нея,докато тя се опитваше да намери храна в кофата за боклук..Счупеният й и накриво зараснал крак и попречи да отскочи навреме. Водата я плисна и стресна.
После студът си свърши работата и сега козината й стърчеше на проскубани малки кичурчета. Вятърът грозно я хапеше ,но тя почти не помръдваше.От време на време тялото й притрепваше в конвулсия,а очите й не спираха да следят вратата на месарницата.От там идваше на талази мириса на прясно месо и карантия и усилваше чувството на глад в стомаха й. С годините за нея ставаше все по трудно да си набави храна ,а и този счупен крак…

Тя не можеше да се справи със здравите си братя и сестри по съдба, нито с ловките котки, които отмъкваха мръвката под носа й. Вече разчиташе единствено на милостта на месаря и на жалостивите баби, които, едва кретайки рано сутрин, й подхвърляха къшей топъл и ароматен хляб...
Тя привтори бавно очи, уморена от глад и очакване.
Треперещите и крака се подвиха и тя отново се сви до стената. Безсилна.

Изведнъж чу провлеченото тътрене на обувки.Без да отваря гурелясалите си очи, знаеше ,че това е старицата.Тя беше единствената, която се спираше до нея, погалваше я по сплъстената и мръсна козина и й говореше тихо и сладко, с нежният си глас. Старицата беше куца, като нея. Може би затова не я отминаваше никога. Винаги и говореше нещо с бълбукащият си глас и тогава кучката се връщаше във времето, когато беше една малка черна топка, с големи клепнали уши и дълга и пухкава козина.Ех, това беше в друго време и друг живот.

Старицата
Едва изчака да се развидели. Болката в крака й беше неописуема. Заспиваше още на смрачаване в малката си къщурка в края на оживеният булевард, за да не хаби ток и отопление.Свиваше се в продъненото си легло, облечена с два стари вълнени елека, преживели и по-добри времена.Студът я караше да придърпва омазаните завивки , но й те не я стопляха кой знае колко.
Призори болката в куцият й крак я събуждаше и тя стискаше до побеляване ръцете си.Една нощ се събуди и устата й беше пълна с парчета от зъбите й. Ех, скапан живот…

Искаше й се по-скоро да си отиде от този свят, но Бог -ако имаше такъв, не беше съгласен с това.

Вихрен излезе от магазина и видя как старицата отделя нищожно късче хляб от половинката, която беше купила за себе си. Треперещите, морави пръсти, тътрещите се крака... възрастната жена и сакатото куче си бяха лика прилика. Младият мъж за пореде път си помисли, че създателят е имал твърде експресионистично чувсто за естетика... И особено чувство за справедведливост.

Обърна глава на другата страна и отмина. Зави зад ъгъла, пресече подлеза и излезе на спирката. Погледна си нетърпеливо часовника и в този момент кръвта на древнитите му прадеди ловци го накара да се обърне назад и да повдигне вежди от очудване.

Кучето- не кучката... изкуцука нагоре по стълбите и се приближи към него с онази безгранично нахална смиреност, която притежават само професионалните просяци. Вихрен въздъхна, защото разбра, че нещо в погледа му е издало чувството за жалост. Нещастната животинка просто се водеше по своята безпогрешна
емпатия, незамърсена от разум или срам. Тя знаеше, че той носи храна и е готов да се раздели даром с парче от сухия шпек.

Въздъхна, извади сгъваемия нож от задния си джоб и й отряза едно тлъсто парче. Подхвърли го и после наблюдаваше немощтните дъвкателни движения на престарелия женски пес. Изпитваше едновременно отвращение, жалост и съпреживяваща болка в сърцето. Нещо в него събуди първичният ловец, древният , простичък в сърцето и ума си мъж, ясно определящ що е приятелство, съчувствие, насилие и справедливост. Нещо старо, благородно и силно в него, някаква забравена от стотици поколения твърдост и душевна сила му припомниха какво трябва да направи...

Приближи се до кучето и го погали. То горкото беше толкова зле, че не можеше да сдъвче парчето сухо месо. Накрая просто се опита да го преглътне и за малко не умря така- с огромната буца месо, мъчително преминаваща през отслабналото гърло. Накрая извъднъж потрепери и на Вихрен дори му се стори, че чува тихо уригване. Гадинката облиза муцуната си и изведнъж се притисна в краката му.

Вихрен почувства със сърцето си какво трябва да направи. Докосна с върха на ножа сънната артерия на престарялото животно и то дори не помръдна при боцването... а в очите му прочете най- безграничната умора, която би могла да съществува в едно живо същество. Умора и слабост, които говореха повече от стотици последни писма, изоставени пред нечия вана, пълна с гореща вода... и с бръснач, поставен на мястото на сапуна.

Хората слизаха и се качваха от ресовете си, слънцето бавно се сгромолясваше зад блоковете на Славейков и постепенно те двамата останаха сами. Полумракът лекичко се сгъсти, извирайки през порите на въздуха и погали младежа на металната седалка под козирката на спирката. Животното в краката му уморено и безсилно потръпна- то нямаше сили да се съпротивлява дори на този летен вечерен полухлад- само се притисна колкото му бе възможно към топлите глезени на човешкото същество.

Останаха сами.

На остроярката металнобяла светлина на уличните лампи кучето изглеждаше като създание, дошло от друга планета. Имаше неспокойния, хъркаш сън на пълен човек... но беше толкова мършаво и леко, че дори не го усещаше върху стъпалата си. Сигурно беше пълно с бълхи, но в този миг човекът прецени това за маловажно.

Ножът, неговият връх, още стоеше леко боцнат върху сънната артерия на старото и болно, грохнало от гладуване, слабост и немощ животно. Болката и мястото на което беше приложена, казваха достатъчно на неговия чист, изкован от инстинкти мозък... но то стоеше.

За момент се поколеба... отдръпна острието, отряза още едно парче от шпека и я събуди- но кучката само го подуши с горящия си, сух нос на болно животно, оставяйки го недокоснат. Беше дошъл онзи миг, в който слабостта е по- голяма от глада и порива за живот. Всичко беше ясно... Нещо древно, силно и чисто в душата на мъжа разбра, че е време. Прегърна дребното, изнемощяло животно и му дари милост.

Стана мигновенно. В един миг имаше болка и жалост, и нещо парещо в сърцето му, нещо- което го караше да се ядосва на Бог. В следващия миг имаше леко преритване и пълен покой.

Над него металнобялата светлина на уличните лампи се бореше с сребристия поток от лунни лъчи. Листата на дърветат шумоляха от лекия летен вятър и кучето в краката му не изпитваше вече болка, а той- пареща жалост. Оставаше да направи само едно последно нещо- свали си евтиното димитровградско яке и уви дребното, мършаво тяло с него. Осука го в ръкавите и го взе под мишница. Наблизо имаше занемарен строеж. Отне му пет минути да стигне до там и още десет да зарие трупа на старото куче в един от траповете- с прилично количество изритан от горе чакъл.

После се върна на спирката, за да се качи на последния за вечерта автобус. Само след минута пристигна и аквариумът от стомана и стъкло, с въртящи се колелета и електричество. Дойде с трясъка на пневматичните си врати, с лъхналия мирис на бензин, бързане и дремещи по седалките уморени хора. Дойде с фучене и шум на гуми върху асфалт- и само след дихание изчезна отново в нощта с несекнал вой и дрънчене.

Тази вечер щеше да се прибере пеша...