автор: Anton_Fotev

Този храм се събужда само нощем, когато църквите спят. Само нощем, когато Луната- тази вечно спяща, кръглолика богиня- спуска косите си от сребриста светлина през душата на тъмното небе.


Изтънчена радост и долни наслади си шепнат вазимни обещания по преплетените без посока коридори на Храма. Тук обиграни в тъмни игри жрици отварят портите на нетърпеливи за ласки магьосници.

Очите на тези могъщи мъже светят в тъмното, но не е свята тази светлина. Светлината на техните погледи иде от бездната време преди злото и доброто, преди строежа на първата църква. Стъпките на силните им нозе и масивните им, едри и мускулести тела разстърсват колоните на Храма- а издутите бицепси на тежките им ръцете подскачат гневно от изплъзващите се в полумрака женски силуети. Тих не-девичи кикот и постепенно разтуптяващи се сърца, помпащи течен магически пламък вместо обикновенна кръв.

Нощтта на зимното слънцестоене. Най- дългата нощ, най- слабият ден.
Време е светът да бъде тласнат отново към живот. Самият живот да бъде възкресен с огън и похот. Време е... Тази нощ.