Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 713
ХуЛитери: 2
Всичко: 715
Онлайн сега:
"Така е трябвало скъпа!" - отекват думите й - "Всеки си отива от живота ти точно когато трябва..." - чувам гласа й отново и отново...
Извървях дълъг път - падах, ставах, бягах и пълзях. Умирах и отново се раждах. Страдах и се усмихвах, крещях за помощ и страхливо мълчах.
Когато погледнех нощта се чувствах в свои води - денят ме заслепяваше със самотата си. Но времето летеше и аз се научих да прегръщам тази самота. Прегръщах я и я желаех. Струваше ми се странно, но виждах, че другите не разбират това, което съм - бяха пленени само от физическата ми красота, дори злоупотребяваха с нея, но никой не поглеждаше към духа. Бягаха от него сякаш би ги опарил...А аз криех себе си в него.
И създадох в мечтите си тозим който щеше да ме открие там - да срути стените и да свали маските ми. Да не бяга от мен, а да докосне без страх душата ми. Да бъде мой духовен приятел, да знае всичките ми тайни и никога да не си отиде от мен. Да сподели дори смъртта си с мен.
Годините минаваха, но моя приятел все го нямаше. Живота ме брулеше, страховете ми ме гонеха, ужасите ме сковаваха, но моят истиснки приятел все не идваше...Аз не спирах да вярвам, че го има и постоянно вървях към него. Вглеждах се в многото очи, които с презрение ме подминаваха и търсех тези, които щяха да се спрат в сърцето ми. Бягах към душата, която щеше да стопли моята и към сърцето, кото щеше да прегърне моето. Молех се да го намеря по-скоро, за да има на кого да кажа коя съм преди да съм забравила. Исках да го видя - прегръщах го в представите си и вече го познавах до най-малката подробност. Оставаше само да го срещна...
Прекатуриха се още няколко години и тези мои детски мечти избледняха някъде в пространството. Животът ме грабна и така бързо ме отнесе на някъде, че аз забравих да търся. Почти забравих към кого съм тръгнала, зарових чертите от характера, който толкова много познавах. Почти изгубих следите й...
Когато един светъл лъч проблясна в очите ми и ме накара да я погледна. "Как се казвш?" - попитах я, а тя ми отвърна - "Светлина". Тогава аз разбрах! Сомних си всичко черти от характера й, видях как я бях нарисувала в мечтите си - познах я! Тя беше точно такава, каквато я описваха преди мислите ми. Точно тази, към която вървяха детските ми крачета , която търсеха детските ми очички. Беше се родила за мен. И стана моя истинка приятелка...
Всичко се разви много бързо - разкрихме си всички тайни, опознавахме се със скоростта на светлината, подарихме си много красиви мигове в прекалено малък отрязък от време. Бяхме щастливи - не се отделяхме една от друга. Аз постоянно изпращах от силите си при нея и тя при мен; надничах в душата й и тя - в моята. Когато ми каза, че съм на първо място в "ранглистата" на приятелите в сърцето й, аз я попитах "Защо?" - не исках това да се случи толкова скоро! А тя просто ми отговори: "Ами...така.Просто така искам!". В този миг започнаха страховете ми!
Молех й се, как ли не я убеждавах, че трябва да намалим темпото, че няма защо да бързаме, че трябва да е търпелива и да не иска веднага всичко да знае. Чудех се какво ли търсеше, че така и не ме послуша...? Споделих й, че ме е страх да не сбъркам и да я изгубя. Че ако я изгубя само заради една моя грешна крачка тя за мен ще бъде като мъртва. Дори по-лошо - ще бъде жива, до мен, но аз няма да имам право да я докосна, да я прегърна, да я утеша. Нямаше да мога да видя отново радостния блясък в очите й, да грейне в мен детската й, искряща усмивка, да усетя силата й приятелска прегръдка.
На вичко това тя просто отвърна: "Няма!" и допълни определението си за истинско приятелство: "Истинските приятели остават завинаги, през каквото и да преминат!", и продължаваше да ме успокоява: "това няма да се случи, ти няма да ме изгубиш...". В началото ми беше много трудно да го приема и продължих да искам да забавим нещата - молех се, страхувах се, ужасявах се! Но битките ми винаги бяха напразни - тя не го искаше! Чувах как душата ми ужасена крещи да спечеля тази битка, но приятелката ми винаги ме побеждаваше.
Тoгава реших, че щом тя е толкова сигурна просто трябва да й повярвам. Трябва да приема, че тя е до мен и аз никога няма да я загубя...Приех го! Спрях да се страхувам и престанах да чувам душата си. Бях сигурна, че ТЯ никога няма да напусне живота ми.
Вече бях итински щастлива.
И изведнъж - нещо се случи! В спокойствието си аз сгреших! Но все още бях убедена, че няма да я изгубя и си милех, че извиненията, които изтръгвах от сърцето си и, в които тя трябваше да види, че и аз също страдам от грешката си, че не съм искала да я напрвя, щяха да оправят нещата. Щяхме да се преборим заедно и да продължим напред.
Но тя не успя да види болката ми! Думите ми, без които преди не можеше, сега й бяха досадни; обичта, с която преди ме обгръщаше, се превърна в студено безразличие. Страховете, които бях прогонила се сбъднаха - тя се обърна, направи решителна крачка и си тръгна...Напусна живота ми. Така, както и беше влязла в него - като лъч светлина.
Не успя да си спомни определението за истинско приятелтво, което сама ми беше дала. Изневери на собствените си думи, че никога няма да я изгубя. И промени изцяло представата ми за себе си...
Но въпреки всичко аз не преставам да бъда найна приятелка и продължавам да спазвам определението Й за истинко приятелство. Затова ще завърша тези кадри от филма, наречен "Моят живот", с гласа, който цитирах в началото. Той ми каза още: "Трябва да можеш да я обичаш, независимо къде е тя в момента..." - обичам те, мое Слънце!
