На Изабелла -
може би част от отговорите, които търсиш...
_________________________
Домът на любовта е странен.
И се строи по странен начин.
Започва се от светлината на прозорците -
онази, която отвътре излиза
и достига до сърцата на самотните.
Музиката е навсякъде.
После ред идва на цветята по балконите -
отрупани и ароматни,
преливат парапетите безметежни водопади красота и чувства.
Омайват избраните.
И по ефирни стъпала прекрачват измислена врата.
Обвива ни приказен балдахин от звезди
и сляпа притихва нощта. С усмивка.
Една основа без колони, увиснала във въздуха
постила всичката нежност на света. За двама...
А после покривче, весело, от червени керемиди -
от дъжда да ни скрие. Малко. Пак само за двама.
И коминче да запуши - да ни топли и отвън по малко,
когато задуха лош вятър.
Стените бавно се изграждат,
но и те трябват -
от завистливите очи да избягаме.
И от досадни доброжелатели,
дето, уж за добро, все съвети дават. Непотребни и още как...
А после - кухнята на живота.
Тук ще са най-веселите ни празници.
Тук ще пушим замислени на сутринта.
Тук кафето самотно ще нагарча.
Спалнята да не забравим.
Трябва и да спим понякога.
Любовта уморява бавно.
В търсене на смисъла тук ще заченем децата си.
На нови пътища ще начертаем старта.
От тук ще тръгнат онези стъпки към вратата,
които ще ни оставят най-самотни на този свят.
Тук ще изплачем болките си самотно,
че смисълът пак ни е убягнал.
И примирението - децата просто един ден порастват.
Винаги е неочаквано...
Накрая остават основите.
Някой така и не стигат до тях.
Долу са, в мазата. Изградени малко по малко.
Спомените са изкристализирали като сталактит -
капка по капка е падала. Бавно.
И годините доста станаха.
Побеляхме заедно.
Приятелите заминаха.
Децата се разпиляха.
Останахме само двамата.
Есента ни постила легло от листа.
А камината ни топли и разказва.
Онази приказка - не остарява.
Щастието е толкова просто понякога.
И си е в нас...