автор: estela41

........Мрашрутката сви вдясно и се насочи към жената.Само писател фантаст би предположил, че вътре ще се вмести още някой, но тя беше редовен клиент и шофьорът искаше да и услужи. Търпеливо понесе сумтенето зад гърба си и заби спирачки право в локвата до тротоара.

.........Жената се усмихна с благодарност и топло му подаде желязно левче. Не беше възможно да мине навътре. Пълно беше като в торбата на Торбалан. Беше свикнала, опря се на вратата и се заслуша в песента на Франк Синатра, чийто диск се въртеше в дискмена и.

.........Неусетно пътниците се посяха като семена по завоите на комплекса. Тя погледна за свободно място: не и се стоеше, цял ден на крака! Заето навсякъде. В този момент един глас прикова вниманието:
- Може ли на синьото кафе? - човекът стана и разбута безцеремонно чуждите крака, за да пренесе издутите си торбички с покупки.

.........Освободеното място притегли жената като с магнит. Тя се запровира, като внимаваше да не удари някого с огромната си чанта. Човекът до празното място присви колена, направи опит да ги измести максимално, отваряйки и път да седне. В теснотията тя с лепна до бедрото му и неловко се усмихна. Седна, придърпвайки широките поли на късото си палто. Усети рамото му до своето и се опита да даде малко встрани, обаче нямаше накъде. Тя отвори чантата си, извади книгата, която четеше, и се накани да се възползва от "офиса".
- Вие май сте учителка? - внезапно попита мъжът до нея.
- Откъде разбрахте? Да не би вече аномалиите на професията да се забелязват и с невъоръжено око?
- А не - усмихна се мъжът - от чантата ви се подават писмени работи.
- А вие защо гледате в чужди чанти? - опита се да бъде строга тя.
- Аз не точно към чантата, гледах дали имате венчална халка на пръста си и така се случи, че видях листите, ама множко са , кога ги четете?Що не им пишете по една шестарка и да си гледате живота - гласът му трептеше от смях. Тя се обърна и го погледна. Мъж около 45-годишен, симпатяга, с ведър поглед и някаква закачливост, която разкриваше хлапашки манталитет. Реши да не се разправя повече с него- човек без работа, търси си приказка. Тя си има книга.

...........В това време той извади нещо от джоба си. Тя се стремеше да не му обръща внимание.
- Сърчицата си седят - гласът му се разля в съжаление, което се скърши и преля неочаквано в радостно въодушевление.
- Моля? - жената го погледна провокирана от смеха му, и видя , че държи gsm - марка nokia и на дисплея има сърца - две: преплетени.
- Моделът ми е стар - поясни той, сякаш това беше от значение.
- И моят е стар - внезапно каза тя и се сети, че не е поверявала дали има поща. Извади верния simens A50, въведе сигналите, и го погледна. Мъжът втренчи поглед в телефона и.
- А, вие сте пък с часовниче - той протегна ръка да го докосне, тя реши, че тоя човек няма никакви задръжки и вероятно има проблеми с неизживяно детство.
- Обичате ли да получавате смс- и?
- Че кой не обича - засмя се тя и усети, че за пръв път в този труден делник устните и преодоляват гримасата на сериозните ангажименти.
- Ами да ви пращам тогава, дайте си номера - мъжът се приготви да записва, като извади някакво списание с шарени корици, а в ръката му проблясваше тялото на бронзова химикалка.
- Вие шегувате ли се? - тя го погледна право в очите с недоумение. - Как така ще си давам телефона на непознат?
- Е това не е проблем, можем ей сега да се запознаем. Приятно ми е - Любо. - и той пусна черната си кожена чанта , за да и подаде ръка.
- Аз съм Венера , тя се смути : "боже какви ги върша?" - и освободи лявата си ръка, за да отговори на жеста му.
- Ето, сега се познаваме, казвайте си номера, че слизам - и мъжът зачака с набодена върху първата корица на списанието химикалка.
- Ами…- жената се поколеба още малко, пък реши, че не е болка за умиране някой да и има номера на примата .- 0886345768 . И какво ще ми пишете?
Мъжът изрисува с огромни цифри номера и и каза загадъчно:
- Ще видим - погледна я и очите му допълниха останалото, което би трябвало в прав текст да изглежда така: харесваш ми.
Непознатият прибра списанието и като и се усмихна още веднъж дружелюбно каза:
- Ей там живея, слизам, ще те потърся, нали запомни: Любо съм. - Вдигна ръка за довиждане и се упъти към вратата. Високата му фигура се сниши и той напусна колата.

..........Венера се обърна, за да го проследи как прескача локвите и постоянно се обръща към отдалечаващата се маршрутка, за да и махна. Пораснало дете! Усети, че настроението и се е променило. Това не беше някакво значимо събитие, но все пак доказваше, че все още е привлекателна, чувствена, жадуваща. Ето този мъж явно я хареса пък е симпатяга, говори прилично, усмихнат...В това време телефонът иззвъня - непознат номер.

- Моля- каза тихо тя, - не обичаше да говори, докато пътува
- Проверявам дали си ми дала номер, или си ми скроила номер - смехът му напълни слушалката и я докосна слънчево. - Какво ще кажеш утре да се видим и да пием по кафе? Харесваш ми. Имаш присъствие, което ми допада. Само кафе като за начало…пък после, знае ли се - гласът му потъна в дълбочината на непредсказуемото.
- Добре, ще си помисля - промълви изненадана жената и прибра мобилния в чантата си. Книгата стоеше затворена на коленете и. Тя се усмихна далечно с предчувствието, че животът и готви една малка изненада.

- Извинете, че се намесвам…
- Кажете! - Венера погледна жената, която седеше отпред - на около 70, с хубаво кафяво палто и боядисана в червено коса.
- Не пропускайте шанса си! Без да искам чух, видях, разбрах какво става зад гърба ми. Повярвайте ми, че след години ще ви забелязва единствено шофьорът, когато спира, за да ви качи. - Жената и намигна, кимна и тръгна да слиза, а Венера си помисли:" Тия да не са съюзници?" - нелепата идея я накара да се усмихне, извади телефона си, намери последното повикване и го вписа в указателя. Вече Любо щеше да звъни като приятел.