автор: Anton_Fotev

--Но зад този отряд идват гладни деца и жени.Идват от гори, в които няма никакъв дивеч . Те са в безизходица--натякна му с мисли/образи Богомолката.
--"Не ме интересува"--"отвърна" Мечокът,който някога беше човек на име Горг. Неговите мисли бяха груби и пълни с омраза. Мисли , въртящи се в животински мозък и задвижени от спомените и речника на примитивен и пълен с насилие мъж. Нямаше какво повече да обсъждат.
Обърна гръб на посестримата си и сумтейки от усилието намести колосалния каменен къс. Пъхтейки дотътри още един и сложи и него на импровизираната стена. Спря да си почине и огледа общото им творение, отърквайки лапи в туловището си с типичен човешки жест..."Така ! Още един ред и ще стигне до мойта височина. А на ширина е почти десет разкрача. " Предпазливо докосна неравната вертикална повърхност--тя можеше да се превърне в хаос от срутващи се скали при първия по-сериозен тласък."Много добре"--оттегли се по нанагорнището. Само четири метра по нагоре имаше друга преграда от дървени колове,напречни клони и въжета, крепящи в неустоичиво равновесие грамадна купчина от по-малки камъни. Под тази купчина имаше наредени греди и клони, скрепени също с въжета. Легналата и вертикалната стена се свързваха не само в основите си, но и с многобройни ивици кожа и лико, протягащи се над облите като пъпеши камъни. Тоест скалната маса се намираше в нещо като люлка и мечешката сила на преродения Горг можеше да я люшне върху още по-огромните късове по-надолу... А пътеката, притискаща снага към поточето, се намираше само десетина метра под капана.

Жертвите ,разбира се, щяха да се пръснат и да се прикрият зад стволовете на по-едрите и стари дървета. Но всъщност точно това се очакваше и искаше от тях. "Много добре"--помисли си Мечокът Горг. Само дето това не беше точно мисъл , а предвкусване на предстоящето--и очакването на това предстоящо го накара да почувства глад. Реши да не пита Богомолката дали иска да й остави храна--тя ядеше по-малко и от дете. Разкъса връвта на торбата и с бързи гълтоци унищожи запасите от месо. После слезе до поточето да се налочи. Имаше поне час докато стигне до тук вражеската група , тътрещата се нагоре по склона на долината. Дотогава дори и зорките очи на трисет опитни война не биха открили стъпките му-- слънцето и влагата отдавна щяха да са изправили сочната трева. Само съпровождащия групата Закрилник би открил присъствието му сред храсталака със свръх сетивата си. Но би "видял " само един мечок, който се е наплюскал, налочил и дреме на шарена сянка. Не че Богомолката щеще да го остави да се оглежда за нещо друго , освен за самата нея...Ах ! Сянката наистина беше хубава, а мускулите го боляха от бутането и местенето на масивните камънаци . Позволи си леко да дремне...

...В това време спускащата се от отсрещния склон група започна да усеща Присъствието на Три Гарванови Пера -- братът на Богомолката. Потопиха се и се удавиха в усещането , че е навсякъде около тях. Че ги допира с топлината на нощния мрак, с деликатните докосвания от паешки крачка по лицето ти...И в същото време--че Нещо прекалено огромно ,невидимо и неосезаемо се спуска като покров над главите им, над звука от многобройните им стъпки, над цялата им самоуверена група. В отговор се скупчиха около своя Закрилник, крачещ в средата на походната им колона. Въпросният мъж поне на външен вид не представляваше нищо особено-- вече отиващ към старостта, не особено едър, с почти кротко, смирено лице. Въпреки привидната си посредственост обаче намираше начин да се противопоставя на Три Гарванови Пера --и то в собствената му територия. Всъщност трябваше да си човек на силата или чувствително животно-неживотно за да видиш и проумееш какво са крехките нишки между него и хората от групата му -- тънки и сияещи в бледи цветове, каквито не съществуват в обикновенната светлина. Неосезаеми потоци жизнена енергия , събиращи се в сърцето и съзнанието на Закрилника, захранващи го с достатъчно мощ, за да се противопоставя на обезпокоените местни духове, стреснатите в съня си вековни дъбове с тъмна , приспиваща под клоните им мощ...

Изтрещя мълния. Неизразимата мощ се срути с грохот от ясното небе без нито едно облаче и удари на стотина разкрача от притихналата група нашественици. Вдигнаха очи към ослепяващата дори посред бял ден струя небесен огън. В заслепените им зеници остана за миг контура на гърчещата й се снага --спускаща се право върху тях...вертикално копие от нажежена смърт, насочено с несъмнена сигурност именно върху тях. Именно върху тях -- но в последните стотина метра се плъзгаше странично -- също като струйка разтопена мед върху темето на объл камък.... Сведоха заслепени зеници надолу. Удара сред дърветата бе овъглил зелен гигант, изпреварил събратята си с четири метра височина. Енергията го превърна в стълб от пепел и клони-горящи факли, пръсна листата му с пукот на статично електричество, завъртя го и едва тогава -- всъщност след миг -- го остави да се срутва върху събратята си. Те с огъване и разклащане поеха сгромолясващата се , разпадаща се още във въздуха тежест на пламналата хилядолетна мура.
...Горски пожар...

Последва още една мълния -- тя попадна във вир на поточето, намиращ се в дясно и надолу от пътечката им. Мигновенно блесна многоцветна дъга. Изви се вихрушка от спираловидно надигащ се, мокър и мъхнат облак. Заприлича им на въплътен воден дух-- безформено, гърчещо се зло. Безименно и живо само чрез омразата си създание от епохата преди Създателя да направи растенията и животните. То протегна ръкави от мъгла и сипещ капчици въздух към тях, проточи се цялото, плъзгайки се над крайречните храсталаци. Придойде--прилив от сивота и тъмнина посред бял ден, прилив от висока няколко метра заплаха, стена от ужас и обещания за неизразимото...
Само Заклилникът запази присъствие на духа. Емоциите на неговите спътници му дадоха допълнителна сила. Той протегна ръце и спря противоестествения вятър, тласкащ точно към тях въртопа от смъртоносна мъгла и тъма...ОПИТА СЕ да го спре..."Домакинът"-- Три Гарванови Пера работеше със стотици пъти по-голям обхават и заклинанието му, задвижващо заспалия следобеден въздух , работеше извън обсега на Закрилника. Това, което блъскаше пълзящия по земята облак, беше само въздух. Въздух , който на свой ред е тласкан от друг въздух... Спиралите, въртопите, въртящите се "ръкави" от ръсеща капцици тъма се втурнаха към тях -- навътре в мъничкия, яростен щит , прикриващ нападателите...и тогава в последния миг дланите на Заклиника промениха положението си. Сочеха напред , с върховете на пръстите нагоре-- а се завъртяха сякаш загребват нещо и го вдигат към небето...На двайсет метра от групата вятърът се почини на заклинателния му жест и "подскочи" , вдигайки със себе си и мъхнатия, малък облак... В него имаше и друго освен влага -- това беше безсъмнено. Това друго нещо щеше да ги погуби, ако ги докоснеше -- но всичко , което стигна до тях беше леко ръмене. Капчиците стигаха до тях, до маските им от черепи на бикове, мечки и гигантски овни, до раменете , ръцете, телата и нозете им, до земята върху която бяха стъпили. Малки капчици , искрящи с почти черен,твърд блясък. Докосваха тях или пътеката и се превръщаха в микроскопични струйки дим, микроскопични дупчици разядена плът, микроскопични кратерчета по качулките, щитовете или в прахта на пътеката под стъпките им...Някой извика : от болка, изненада, ужас...Но мъжът в средата на походната им колона не обърна никакво внимание на нестойния хор увеличаващи се писъци около него. Сгърчи пръстите на обърнатите нагоре свои длани. Сгърчи ги като нокти на граблива птица. Сгърчи ги от усилието да създаде своя собствена магия. Много повече го биваше да неутрализира и разваля чуждите--но сега трябваше да установи контрол над виещата се мъгла и смърт над главите им, да стисне в хватката си нежния ветрец и да го насочи към разгарящия се от ляво горски пожар. Не се и съмняваше, че Три Гарванови Пера ще го подсили, докато се превърне в огнена стихия, която да ги помете заедно с по-голям или по-малък участък от древната борова гора. Повечето хора на Силата се колебаеха преди да използват Огъня, защото беше лесно изплъзваща се от контрол стихия...но Перата не беше от тези дето се колебаят...Така че Закрилникът пое дъх - накъсан от усилието - и не само отклони вятъра и разяждащата мъгла, но ги насочи към мястото на първата мълния, към набиращия сили горски пожар. Използва силата на противника си за да неутрализира една с друга атаките му -- но повярва , че е успял, едва когато всичко се превърна в кротък дим и неподвижен, укротен въздух. Един последен полъх ,крехък като спиращ дъх , раздвижи храстите и после вече го нямаше. Някъде там--на един, два километра от тях-- Три Гарванови Пера беше прекратил своето заклинание за вятър. Сега тепърва трябваше да събира сили за нова атака--Заклилникът се усмихна с кроткото си , смирено лице и подвикна на своите спътници да пръдължат с по-бодра крачка. До целта им--извора на потока от дясно на пътеката -- оставаха някакви си четири-пет километра.

...Разнесе се жалостив писък. Дойде от храсталака точно пред тях. Няколко секунди по-късно изотзад се чу второ скимтене, прекъснато с внезапна смразяваща тишина. Единия от мъжете извика:-- Шаро... , друг: -Клепоухчо... Озърнаха се наляво и надясно...трети мъж: -- Зъбльо, ела при мен! В отговор се чу послушно излайване, последвано от разклащане на храстите. Кучето почти се показа на пътеката, размахвайки опашка...и в този миг изящтна ръка с дълги и тънки шипове-пръсти го
дръпна обратно в сянката на дърветата. За миг -- само за миг се мярна дребничка женска фигура, ужасяващо преливаща в насекомоподобни очертания. Изчезна преди да са замахнали с дротиците си, преди да са вдигнали метателните си брадвички. Изчезна без дори разклащане на листо или клонка. Само смехът й се понесе между дърветата , предизвиквайки яростни викове и закани. Войните надуха яростно гърла, разтърсиха копия, тежки брадви и щитове. Вратните им жили се издуха от напрежение, от омраза, гняв и разбира се -- от страх. Изящния , стрелкащ се в сенките около тях силует ги сковаваше много повече от мълниите, разяждащите облаци-мъгла и незнайно откъде появяващите се ветрове. Енергиите и силите, използвани от техния Закрилник и противника ми бяха прекалено могъщи, прекалено неразбираеми. Знаеха, че една негова грешка ще ги превърне в плячка на мигновенна , всеобща смърт. Но това знание не можеше да предизвика потрес , равен на този от промъкващата се с невъзможна тишина и скорост ноктеста смърт. Наближаващото в гръб изчадие...винаги в гръб, с подла и кървава милувка за бавните им , силни и тромави тела...Изкрещяха когато тънко и дребно женско тяло с крайници като кокили пробяга по пътеката на десетина метра от тях. Позволи им да я замерят преди да свърне под прикритието на дърветата и храстите. Рязкото увеличаване на бързината беше от такъв порядък, че за миг изглеждаше сякаш копията забавят полета си към нея. Очите им не можаха да проследят мълниеносното стрелкане покрай групата им -- гледаха към поклащащите се на седем-осем метра зад нея храсти, гледаха далеч зад мястото, откъдето изскочи , раздра нечие рамо и отново изчезна в храсталака. Резултатът беше нова вълна крясъци, в сравнение с която предишните изглеждаха като шепот. Цялата колона спря, образувайки неравен овал от наредени един до друг щитове и настръхнали копия. При това една част от копията бяха насочени вертикално --имаха опит с изчадия като богомолката --като нищо можеше да скочи и да се шмугне между тях. Тя обаче само се засмя, предизвиквайки ги да я преследват. Изскочи отново на пътя--този път зад групата им и наблюдаваше с тих кикот как двама от по-старите войни превързват ранения от нея.

-- Какъв е смисъла, момченца ? извиси се гласчето й -- и да го лекувате и да не го лекувате до утре ще е умрял...само аз знам каква е противоотровата. Неколцина понечиха да метнат копията си, но спряха. Усетиха се, че целта й е именно да си изхабят дротиците в напразни опити да уцелят. Тя продължи :
-- Чудите се защо удрям с толкова бавна отрова, а ? Ами за до го боли ! Харесвам писъците...а мъжете са по-силни и издържат повече...много повече преди да спрат да пищят....Отскочи, а на мястото където се намираше миг преди това се вдигна вихрушка от прах. Втора вихрушка се пови на новото й място, но тя пак се беше изместила. Тънка, презрителна усмивка трепна на устните й. Бързината й я спасяваше дори от магическите удари на Закрилника. Чувството за превъзходство я накара да разпери ръце и крила , да се надигне на пръстите на уродливо дългите си нозе и да изпъчи малките си, стегнати гърди.
И в този момент Закрилника смени тактиката. Никой от войните около него не разбра или усети, че атакува. Този път не беше вихрушка, нито нещо въобще зримо. Може би само най-наблюдателните забелязаха, че две три гадинки, прелитащи по линията пред протегнатата старчеста ръка с тихо жужене кацнаха на земята. После другата му ръка също се протегна , а двете длани застанаха една срещу друга. Очите му се фокусираха в точка между разпререните едни срещу други пръсти. Може би само най-наблюдателните и чувствителните биха усетили за миг странното чувство, че пространството между двете заоблени една към друга старчески длани ...че гледането в това пространство е същевременно гледане и върху цялата близка околност , върху всичко в радиус от стотина метра около тях. Може би само най-съобразителните свариха да видят как наеженото телце на Богомолката потрепери. Как бързината й се оттича от плътта й като свличаща се наметка...Преди някой да е реагирал тя се измести, отскочи, шмугна се в гората , отдалечавайки се същевременно от твърде жилавия си противник. Невидимата сфера , причиняваща забавяне я настигна , тъкмо когато достигаше предишната си скорост. Беше твърде обширна , за да се изплъзне от нея--Повторното потапяне в нейното действие я забави в пъти...дребни птички и зверчета падаха бездихани, озовали се в безшумно плъзгащото се десетметрово невидимо кълбо . Тя също щеше да загине , ако не беше естествента й магическа устойчивост като "преобразяваща" се. Губеше само бързина -- но и това стигаше , ако успееха да я доближат...заобиколи, опитвайки да се изплъзне от свръх сетивата на Закрилника. Направи половин кръг с отдалечаване, свърна и на пълна скорост се приближи откъм същата страна, от която беше избягала. Почти скочи за удар, когато усети , че той нарочно жертва свой войн за да я хване със забавящата си сфера точно когато е най-близо до групата му. Плъзна се успоредно на колоната , а неосезаемата забавяща сфера я настигна през дървета , храсти и падащи птички...

.... Магическата гоненицата и криеница между Богомолката и Закрилника продължи през следващите два километра. Последния трябваше да отделя внимание и за спотайващия пристъствието си Три Гарванови Пера. Шаманът със сигурност събираше сили за следваща атака. Мисълта за тази предстояща мощтна атака, стрелкащата се като сребърна искра Преобразяваща се--навътре, твърде навътре в контролирания от него радиус...всичко това отклони вниманието му от нещо толкова прозаично като купчина камъни, натрупани един върху друг точно над ей този завой на пътечката...
...Може би всичко щеше да свърши в този момент, но шарещия през плътната зелена пелена сетивен усет засече мечока. Мечока, който кротко дремеше , а търбуха му беше пълен с месо и вода, слънцето го напичаше през шарената сянка -- точно колкото трябва....и какво сянките да го вземат правеше този звяр точно там...Засичащия , сковаващ магически поглед на Закрилника пребърка вътрешностите му. Беше като сърбеж по всички вътрешни органи, като внезапно изтръпване--сякаш игличките в кратата от дълго седене са плъзнали по-цялото ти тяло...Усети как невидима сила се опитва да замрази живота в могъщото му тяло...Само че живота в една пещерна мечка е почти неизмерима стихия. Не е особено бърза -- не колкото е бързината на живота в една птица, невестулка или...богомолка. Просто е много. Твърде много... С залитане и ръмжене от растящото замайване преродения в мечок Горг хвана предварително приготвените подпори и задвижи гигантската люлка от клони, върви и кожа. Изпъшка от усилието в критичния миг, когато задвижи масата от камъни с размера на детски глави и узрели пъпеши. В следващия миг колосалната му животинска сила и проклетията на някогашния човек надделяха над гравитацията и растящата слабост от всепроникващия взор на Закрилника. Скалната маса се измести върху долната , вертикана до този миг стена на "люлката". Последва преобръщане, грохот...свързващите въжета и кожени ивици не издържаха и съоръжението започна да се разпада -- но каменната лавина вече тръгваше надолу. С неимоверен , нарастващ трясък, бумтене и растяща скорост на многобройните скални късове...И само след миг те достигнаха неустоичивата стена от едва закрепени гигански каменни блокове. Блъснаха ги , предадоха им инерцията си и мигновенно изостанаха--гигантите се втурнаха надолу като премятащи се по нанадолнището зубъри, като цяло свалчище, като черна, сива и тъмнозелена лавина от боботещи късове--всеки от тях търкаляща се , няколкостотин килограмова , размазваща смърт...

...Може би всичко щеше да свърши в този момент, но въпросния шарещ през плътната зелена пелена сетивен усет беше дал секунда преднина на онзи старец. Той извика и крясъкът-заповед разпръсна войните му. Една част се прикриха зад стволовете на по-едрите дървета. Друга част скочиха към стръмните склонове на поточето. Гънки в извивките на урвата около водата ги предпазиха от летящите , подскачащи заради засилката си каменни късове смърт...Загинаха изненадващо малък брой хора -- между трима или петима. Но пък се пръснаха , давайки възможност на Богомолката да изпълни резервния им вариант. Тя се втурна между пръснатите на групички войни и опита да докопа Закрилника. Стигна на десетина метра от него , когато закъсняващ каменен блок скърши дървото , зад което се беше прикрил. Скупчилите се около него войни го избутаха настрани от падащия ствол и се втурнаха , почти влачейки го , към съседния бор. Предтавляваше гигант, чиито дънер четирима,дори петима мъже не биха могли да обгърнат с разперване на ръцете-- там щяха да са на сигурно място. Само че в рамките на секунди оредяващата каменна лавина започна да се сменя с идещия зад нея поток по-дребни парчета. Това всъщност се оказа дори по опасно от едрите блокове.... Войнът, тичащ от лявата, горна страна на стареца внезапно рухна върху другарите си, повличайки ги под смазаното си тяло. Паве с размерите на човешка глава отскочи отслабено от плътта му....изпращя дебел клон ... отчаян смелчага блъсна Закрилника, отмествайки го от точката на следащия удар--Въпреки това края на големия колкото паница речен камък забърса задния бедрен мускул на стареца. Силата беше такава, че парче кожа с размерите на длан се развя, пръскайки кръв...наранения залитна , но в този миг войнът зад него го сграбчи за кръста и с неистов рев го вдигна над главата си . Имаше време колкото с едно последно усилие да повдигне с още половин педя..още един пръст нагоре своя Закрилник...после ломотещия каменен исполин, подскащащ наляво-надясно заради закачащите се остри ръбове го отнесе. В единия миг стоеше с протегнати нагоре ръце и изглеждаше, че скалния къс ще го подмине--а в следащия вдигнатия на високо старец усети как опората под него изчезва, как трополящата тромаво, светкавично струтваща се гибел се претълкалва под него....приземи се върху широко мазно петно, с увиснала на колана войнска ръка , изтръгната от рамото...но не му позволиха да се се търкулне надолу. Сграбчиха го и го затиснаха към ствола на вдъхващия сигурност гигантски ствол. Скупчиха се около него -- трима, четирима, петима...няколко луди глави дори притичаха между юмруците на оредяващата лавина, за да подсилят живия щит срещу някой закъсняващ , рикуширащ камък---стареца изчезна под тази настъхналата купчина от ръце, крака, набити торсове...и щитове...

....Проклетите щитове...Скачащата от дърво на дърво Богомолка пикира върху мишената си , но нямаше как да стигне до нея. Дървото , зад което се криеха им даваше сигурността на истинска стена. Плътната им купчина от мускули и овални, подсилени с кожа щитове спря бясната й атака. Отскочи, задоволявайки се с един раздран глезен, простъргване на шиповете по нечии череп, няколко уплашени и същевременно гневни крясъка. Налетя наново , но не постигна нищо освен няколко рисковани и безсмислени удара върху проклетите щитове...В името на сенките-- мъничката лавина свърваше, хората се окопитваха и скоро всички щяха да я наобиколят... Провал !--Горг Мечока усети мощтната вълна на разочорование , надигаща се в сърцето на неговата посестрима. Тя се врътна, понечвайки да се оттегли. Скочи на ствола над главите на противниците си и разпери шлейфа на крилете си -- нямаше смисъл да пази издръжливостта си--тази битка свършваше и трябваше да се махат, при това бързо.
Разпери елитрите и прозрачните , истинските криле под тях. Разпери ги в първи замах и в този момент й хрумна една последна, отчаяна идея...

... Времето спря за миг своя ход когато посестримата му се вхърли с внезапен скок обратно върху враговете им. Времето спря своя миг когато безрасъдната й маневра бе посрещната от решителен замах на нечия каменна брадва, наточена като обсидианово стъкло. Рефлексите й я зъвъртяха в светкавичен пирует , но острието въпреки това достигна дребничкото телце--дълга резка се порна от мишницата до хълбока...Богомолката слабо изпищя и отскачайки назад се строполи на земята. В този миг времето вътре в Горг Мечока избухна и го запокити надолу срещу гадните, малки , дребни, гнусни, биещи се на групи...двукраки копеленца...Те....Винаги ги беше мразил....а сега още повече...
"Чакай , братко, задръж още миг"--хладната окраска на умствените й картини-послания го спря задъхан и ръмжащ. Прикова го от изненада и облекчение--от прозрение, будещо клокочеш смях..."Измамница такава. Нарочно е позволила да бъде достигната от противниковото оръжие--едва едва, точко колкото да остави дълга, кървава резка"...Едва сдържа гръмогласния си смях, когато през нейното съзнание видя как война със брадвата скочи , за да я довърши. Тя се отмести с артистично залитане. Изглеждаше сякаш скоростта на тази маневра идва именно от прекалената слабост, от невъзможността да се запази постоянно равновесие... Второто й залитане я запокити под нозете на най-близкия от събиращите се след свършека на имповизираното свлачище. Събираха се отново около източника на своята сигурност--същевременно се скупчваха и около нея. Притиснаха я, а тя им даде на разберат, че е прекалено ранена за да използва крилете си...че могат дя я докопат и съсекат.
Уж нямаше сила да подскочи--но с още две шмугвания и три подскока се озова извън зоната им на съсредоточаване...И точно тогава направи майсторско самопрепъване...а звука от пльосването беше съвсем истинки... Дори остана неподвижна !!...И в този миг войните не издържаха пред импулса на ловния си инстинкт и се втурнаха вкупом след нея. Писъка й на отчаяние и паника--викът на жертвата , разбрала , че преследването ще е кратко...този писък прилъга и изтръгна от местата им дори войните около Закрилника...И без това имаха да й връщат--точно, именно на нея !!

За момент стареца остана сам, само с двама трима ранени. Горг нямаше нужда от подкана--усетил момента той се стовари върху изоставената групичка. Помете ги-един тон ярост и мускули, пропити с адреналин. Копиеносеца с раздрания глезен успя да вдигне щит над главата си--Горг му стовари една лапа и коленете на примата се забиха в земята--едновременно с прекършването на гръбнака при кръста--едновременно с удара на нелепия щит върху крехкия ,тънкостенен череп. Превърна се в безформена буца-- също като втория войн , останал дисциплинирано около Закрилника. Втурна се срещу крайната си мишена и в този миг "чу" предупредителния , мисловен крясък на Богомолката. "Спри !! Внимавай !! Той е човек на Силата и отгатва избраната посока за удар ТОЧНО преди крайника ти да се задвижи. ".
...Горг Мечока по скоро се сети, че му е бил нанесен удар, отколкото го усети. Закрилника беше атакувал--въпреки своята възраст, раната и примамливата възможност да изчака тичащите назад към него войни. С недоловима бързина в ръцете му се бяха озовали два финно изработени ножа с обсидианови остриета. Внимателно шлифованото с пясък вулканично стъкло притежаваше божествена острота, съчетана с гибелна лекота--ръката, която го държеше не усещаше никакво забавяне...Само прекалената крехкост при удар в твърд предмет ги правеше непригодни за обикновенните войни...Но Стареца не беше обикновен войн, нито бойните му умения предвиждаха кръстосване и пресрещане на оръжията едно в друго...С ловко привеждане се бе шмугнал под мечата лапа , а десния му нож я пресрещтна под ъгъл и остави в нея къса, но много дълбока резка--до кост ! После със самото си изправяне нанесе следващия си удар. Левия нож описа дъга-нагоре и наляво, още по-нагоре и надясно -- преливайки в мушкане напред. Целеше шията , но инстинктът на Мечока да пресреща опасността с челюсти предотврати фаталния удар -- блестящото острие се плъзна по скулата, раздробявайки се в задните зъби на малки и остри като игли парчета. Полуделия от болка звяр тръсна с рамо, отхвърляйки като вейка миниатюрния си нападател. Човека се претърколи като парцалена топка и със самото си изправяне ловко отскочи встрани . Замаха му дойде на нивото на глезените...Острието от вулканично острие режеше месото и сплъстената, твърда като броня козина...с безупречна гладкост... Само инстинктивното дръпване предотврати фаталното осакатяване.Веднага последва втори скок с мушкане към търбуха му -- Но мечите крайници имаха много по-голям обсег и с един скок го измъкнаха от обсега на безкомпромисния удар. С още един скок заобиколи опитния, дърт касапин и пресрещна първите двама от връщащите се. Техните големи и тежки оръжия бяха нещо, с което можеше много по-лесно да се справи. Врътване на туловището накара брадвичката на по-близкия да се пръплъзне по бронята от тежки и плътни кичури, сплъстени от борова смола, клонки и кал. Естествено не му даде възможност да нанесе втори удар. Запокити трупа му, тоест наниза го върху копието на другия--"Точно така--аз не съм някакво диво животно"-- и му отнесе главата, докато посягаше за резервно оръжие. Беше си спечелил няколко секунди,преди да пристигнат останалите -- обърна се срещу Закрилника, който изглежда беше решил все пак да се прикрие. Приведения му силует му се мярна сред боровете, оцелели от изкуственото свлачище -- с широка маневра се опитваше да го заобиколи, събирайки се със прииждащите войни.

--Ти,-опита се да изкрещи Горг, но се получи само ръмжене--Ти, дребно копеле ! - С три светкавични скока го настигна. Дори не си направи труда да му препречва пътя -- дори горски дух не би посмял да продължи бяга си, оставяйки един нарязан и крайно ядосан мечок зад гърба си. Онзи естествено се обърна и замахна силно и бързо на нивото на лапите на преследвача си. Завъртя оръжието и нанесе втори замах-- за в случай , че глупавия гигант е решел да нанесе удар в пролуката след първото съсичане през въздуха. В този миг Горг получи мисловна картина-заповед от Богомолката-- стрелкаща се наоколо, забавяща връщането на противниците му , грижовна и смъртоносна... " Спомни си на какво те учех ". И той си спомни. Нямаше как да не го направи--твърде болезнени бяха уроците, в които тя се стрелкаше и го мушкаше по лапите и краката с нарастващо ожесточение. С агресивност, която объркваше и хвърляше в недоумение дори него, вечно злобния. Болката се надигаше и надигаше и в един момент започваше да й посяга истински -- точно тогава гадните приплъзвания под и над ударите му ставаха особено болезнени. Получаваше чисто, кърваво промушване при всек свой замах...Докато полянката , където тренираха станеше хлъзгава от кръвта му , докато започнеше да тръби от ярост и предизвикателство....Точно в този момент тя започваше да му се кара като на малко дете : "Забрави желанието си да смажеш и удряш. Забрави навиците на война ,който си бил. Мини отвъд инстинктите на Мечкока, който си сега."..."Ще-ррр- те-ррр-- смажа-ррр.." Посягаше и получаваше поредния удар. Болезнен, жесток удар, от който всяко друго същество би умряло веднага или до минути...После още един и още един удар. Докато накрая дори неговата огромна мощ започваше да се губи в изтощението и многобройните тесни,но дълбоки рани...Започваше да залита от слабост...И тогава принудата, страданието и настойчивостта на жестокия учител го довеждаха до необходимото състояние.

Състояние, в сравнение с което нормалния режим на съзнанието е жалка полубудност. Състояние на върховна яснота, на абсолютна, безпределна лекота..."Дозо-нещата са преди смисъла, те се случват"..шепнеше Богомолката , а лапите му започваха да се местят като че ли от само себе си. Животното сумтеше от неясен ужас, а някогашният човек се питаше дали по някакъв начин не изхитрява самия себе си--да командва крайниците си без да си дава сметка за това . Но всякакви колебания и страхове се изпаряваха пред екстаза да действаш още преди да се е оформило намерението, да си самата спонтанност, да отбиваш , отбягваш и атакуваш с лекотата , с която реагират малките, непознали болка дечица....
... Стъпи на предните си крайници и тръгна напълно отпуснато към противника и неговия обсидианов нож. Без мисли, без предварителна нагласа да удари в определен момен и място....Със съзнание празно и пълно като небесния свод !! И за пръв път в живота си стария Закрилник усети мимолетно колебание, неувереност как да подходи. Нападна отново, но този път Горг Мечока ловко се надигна, разпервайки лапи--съсичането мина под "ръцете" му , през празното --а ответния удар почти закачи човека , макар и само с върха на масивните, широки като триъгълници нокти. Дрехата му се порна, а онзи отскочи назад, спъна се и едва запази равновесие. Разбра , че следващото спъване може да е последно--изсъска предизвикателно и скочи изненадващо напред. Направи движение, сякаш прехвърля ножа в лявата си ръка. Това беше обичайна лъжлива маневра...но..оръжието наистина се озова в левицата, която нанесе опустошителен разрез от долу на горе. Предвид качеството на острието корема на Горг трябваше да се отвори като стара торба--само че не беше в зоната на удара. Без мисъл и предварително намерение, отвъд инстинктите -- в абсолютна спонтанност-- еднотонното туловище се отмести странично--от външната страна на противниковия удар. В пълен синхрон с отбягването неговата лява лапа се спусна надолу, напред и навън. Пресрещна човешката ръка и я перфорира през мускулите на предмишницата. Шишовете-нокти се показаха от долната страна на смешно тънката човешка ръчичка. Чу се крясък на болка, ярост и последно предизвикателство--мъжът разтвори дланта на промушената си ръка и ножът тупна в навреме протегнатата десница. Последвалия удар дойде като почти непрекъснато, зигзаговидно продължение на пресрещнатия първи. Бляскащия на слънчевата светлина връх описа дъга и се втурна нагоре към избрана пролука между гънките на левите мечи ребра. Горг просто дръпна приклещената между ноктите му ръка. Тялото, към което беше закачена я последва , а това измести и удара, насочен към сърцето му--ножът се плъзна по задния край на ребрата и спря в костта на плешката. Беше дръпнат от там и отново засилен--този път към слабините между краката на Мечока. В израз на върховна спонтанност Горг Мечока се завъртя около остта си и отново дръпна прикованата от ноктите му човешка ръка...Само че този път нагоре и в комбинация с обратен дланен на дясната лапа--едно късо, почистващо движение, сякаш отръскваше нещо, полепнало по дръпнатата назад лапа...Замахът мина през лицето на Закрилника и с мек пукот го обърна на обратната страна на тялото , върху плешките... за миг едното ухо смешно стърчеше на една височина с неестествено прегънатата шия --после освободеното тяло се срути върху мътнозелените борови иглички...
Това ли беше всичко ?

Инстинктивно изрева предизвикателство срещу трупа в кратака си . Човешката му част обаче подави възторга от победата. Сложна и горчива мисъл затъкна в гърлото победния му рев : " Тази купчина смазано месо беше мъжът, който притисна мен, племето ми и синът ми в онази пещера. Той предложи невъзможен избор на единственото ми мъжко чедо. Този тук-тази дрипа в нозете ми-- заповяда на хората си да затрупат с камъни входа на пещерата, където се бяхме укрили. Сега вече си получи си заслуженото а ? -- дърто копеле, такова! ... Но тогава защо постигнатото отмъщение не ме радва , защо не изпитвам нищо ? " ... Вдигна муцуна и огледа наобикалящите го войници ..." Може би защото знам какво е да умреш-- а съвсем скоро ще загина повторно--този път завинаги !". .Човеците не бързаха да нападат . Търпеливо го заобграждаха със все по-плътен обръч...Някой от задните редици захвърли копието и щита си и разпъна лък със стрела...Майната му-- щеше да вземе поне няколко от тях със себе си. Разпери окървавените си , нарязани горни лапи и изрева могъщо предизвикателство. Тръбния му рев продъни гората , но не направи никакво впечатление на двойния обръч копиеносци около него. Не само бройката ги правеше опасни -- това просто бяха смели и решителни мъже. Те вече бяха решили, че ще го убият--просто вече нямаше за къде да бързат. Полекичка смалиха разстоянието. Крачка..още една...след малко--ако той изненадващо не скочеше в атака--след малко те щяха внезапно да се люшнат в единен устрем , пронизвайки го на десетки места от край до край . Щеше да умре--широко разперените лапи и цялата стойка говореха , че той вече е приел това....Още крачица, още една--копията на най-предните вече са под окървавените му лапи...но какво прави той....това....това смях ли е ?? ...Внезапо дясната му лапа плавно се завъртя и посочи нещо над главите им. Подсачащия, клокочещ звук не можеше да бъде друго освен смях---мимо волята си няколцина завъртяха глави в сочената от него посока...

... Имаше какво да се види. Гарванът или се намираше съвсем близо до тях, или имаше размах на крилете колкото короната на широколистно дърво....Определено беше далеч -- но се приближаваше ужасяващо бързо. Мах с крилете и се озова над оттатъшния хълм--в името на светлината беше още по-огромен..Мах с крилете и се озова над дърво--близнак на удареното от мълния. Едва тогава видяха вихрите, създавани от могъщите му криле. Вихри, които пометоха килима от гниещи с остър мирис борови иглички, разтърсиха клоните, заглушиха злорадия , глух смях на Мечока Горг. . Вихри, пораждани от криле като черни платнища. Вихри толкова мощтни, че повдигаха невероятно огромното тяло и криле. Вихри, вдигащи облаци прах, дребни предмети, изтръгващи цели клони, неуспяващи да се огънат според посоката на гърчещия се в кръгове ураган... шест-дори седем метра беше широка сянката под него , плъзнала се, подскачаща по земята към тях. Откъдето минеше всичко се преобръщаше, губеше привичната си устойчивост ! Защото всеки Мах на ужасяващите криле гърчеше и караше до лудост самия въздух, караше го да се взривява от вкарваната в него енергия, караше го полудял да се върти във въртопи, обвиващи черния летец във собствена малка, яростна буря...

... Кацна на огъващия се връх на дървото--блинак на удареното от мълния. Впи нозе като стълбове с нокти като саби. Впи ги достатъчно високо, за да огъне до половин прав ъгъл върха--и в същото време не толкова , че изтъняващия към края връх да се пречупи под тежеста му... Именно гледката как това гигантско дърво се полюшва под него като клонка на храст ги накара да осъзнаят---в един миг--последиците от смъртта на Закрилника им....БЯХА ОБРЕЧЕНИ С АБСОЛЮТНА СИГУРНОСТ...
...Даде им време да осъзнаят положението си -- започна да чисти черните си пера --дълги колкото човешка ръка, черни като смъртта, с твърд кварцов блясък. Прекарваше ги едно по едно през пролуката между двете половини на човката--дълък метър и половина ужасяващ закривен клин. Спря грижите по тоалета си точно когато забравилите всичко останало войно захвърлиха щитове и копия и заизмъкваха лъкове и стрели...Трябваше да им се признае куража на копелетата. Насочиха стрели към втораченото в тях, горящо в жълт огън, гигантско око. Рояк стрели пронизаха пространството делящо стрелците от кацналия горе Три Гарванови Пера. Презрителен мах , който доре не повдигна невъобразимо дългото тяло породи двойка блъскащи се един в друг въздушни въхъра. Хаос от усукан около множесто оси вятър разлюля поляната . Събра стрелите и ги разпръсна--със скоростта с която бурята си и играе със снежинките, карайки ги да танцуват нагоре и внезапно надолу, на ляво и само на хвърлей камък по нататък -- на дясно...само кратки проблясъци на безполезно разпръсващи се пръчки с острие в единия край и пера в задния...

...Вдигна се , чупейки с въздуха под крилете си още клони. Прелетя над тях и концентрираната около него яростна буря с презрителна лекота разпръсна още един залп стрели. Направи плавен кръг над тях и връщайки се величествено над главите им ИЗГРАЧИ . Звукът надви бученето от личния му ураган. Заглуши яростните викове на стрелците под него. Беше нещо повече от звук. Беше енергия, мощ. Заповед над тъканта на света да се преустрой по нечие властно съзнание. Беше удар --не просто звук , а нещо твърдо, почти физическо. Беше пряка сила, което изтръгна лъковете от внезапно изтръпналите им ръце, подкоси коленете им, напълни стомасите им със гърчове и втурнала се нагоре жлъчна течност. Изпопадаха и устите зинаха за да влезе въздух , за да минат надигащите се стомашни сокове -- раздиращите хрипове на двайсет и трима повръщащи изпълниха ушите на полекичка отстъпващия Горг.

На гадовете им се случваше нещо очаквано и желано, но отвъд неговите възможности--нямаше работа толкова близо до тях...Случваше им се Три Гарванови Пера...Случваше им се неговия втори ГРАК. Остър и в същото време басов звук--а идещата с него мощ просна завоевателите, разтърси всичките им вътрешности , причини шуртене на кръв от много носове, повръщания на нещо зеленикаво-тъмно жълто, напикавиния и насирания -- чувствителния нос на Горг Мечока не можеше да сбръка последните субстанции от телата на пришълците.
Правеше им чест , че при следващото му прелитане успяха въпреки всичко да пуснат шест-седем стрели. Ръцете им трепереха от слабост и очите им мигаха неконтролируемо, но ги пуснаха.Нямаха шанст да го уцелят--вероятно вече дори не можеха да ги пратят до неговата височина--но ги изстреляха !! А ТОЙ отвори страховития си клюн и нададе звук, който надмогна всичко, което човешкото въобръжение може да си представи. Едно ГГГГГГРРРРР което започна толкова ниско, че още не беше звук , а нещо което усещаш с душата си...едно ГГГГГГРРРРРЪЪЪЪЪЪ което ги накара да повярват че следобедното слънце е черен диск. Изрязан в мътното небе отвор към други, мрачни пространства....Едно ГГГГГРРРРРРРРЪЪЪЪЪЪЪККККККККККК което ги отведе отвъд болката, ужаса и омразата...
...Правеше им чест--дори и в този момент не започнаха да скимтят. Може би вярваха, че Летящият може да ги убие само чрез страха им , че ако устоят на вътрешната си слабост ще оцелят ! Бедните глупци--разбраха в какво се състои магията едва когато чуха ЖУЖЕНЕТО...
... ПЕДИЗВЕСТИЕТО ЗА РАЗЛОЖЕНИЕ...

Вълни от тъмна вибрация минаха с гърчове под зелената кожа на гората. Дойдоха от самото сърце на нападнатата земя. Втурнаха се по извивките на хълмовете и през усойните гънки на потоците. Спуснаха се между клоните на големите и малките дървета.Изригнаха от изгнили коренища и процепи в земната твърд... Прилив от събудена предвечна омраза към натрапника. Прилив от събудено, насъскано и насочвано зло...Прилив ,който идваше с бучащо жужене. Идваше със звука от тонове и тонове жива плът , втурнала се към тях във вид на милиарди и милиарди жилещи гадини...Жужене на оси-ихнеувмони,мухи це-це , отровни комари, мухи лайнарки, летящи хлебарки,осили ,щръклици,стършели, грозни нощни пеперуди с мъртвешки цветове...Милиарди и милиарди късчета отровна, гладна, яйцеснасяща плът. Плътен покров от квинтилиони микроскопични усти, остриета, шипове, жила, гибелни власинки, твърди елетри, мъхнати коремчата, пълни с отрови, разяждащи сокове, глад и неразбираема, лишена от емоции агресивност...С крилца, жужащи и звянящи с тънко вибриране ... бройката --отвъд всяко разбиране за количество-- превръщаше този жужащ звън в басово трептене. В приглушена от разстоянието под дървесния покров тъмна вибрация...

...Безпощадна яснота имаше в този приближаващ се звук. Идещ от много далеч, от много километри, от сърцето на тази нападната и ядосана Земя. Идеше от много далеч -- със светкавична скорост. Безпощадна яснота--като белезите по лицето на Луната...И въпреки това Идещото Зад Жуженето връхлетя с такава скорост, че очакващите го не видяха нищо. Само им се стори , че са мярнали стена от смърт да ги връхлита с невидима за окото бързина. Нещо необятно се бе появило и приближило с такава скорост, че нямаше начин да не ги е подминало...Бавните им сетива и съзнания със закъсние разбраха, че вече не виждат , защото облака жилеща смърт беше изместил самия въздух над поляната, беше скрил всяко клонче, вейка, окапала игличка, всяка малка или голяма повърхност...Включително и тях...Само очите им оставаха открити--защото магия движеше тази лятяща и пълзяща, жилеща и гризаща смърт---а очите като съсредотточие на волята и съзнанието падаха последни пред чуждата духовна мощ и нейните пратеници на разложението...Само очите...Всяко друго сетиво изчезна още преди да са разбрали какво става. Слухът ги предаде още преди миг това--когато Огромната маса от микроскопични живи, черни и зелени искри смърт покри поляната и измести самото пространство от нея. Още в този миг оглушителния шум от квинтилиони крилца ги направи нечуващи. После ухолазки бяха пропълзели навътре и прегризали тъпанчетата...Оси свалиха с милиони мънички челюсти дрехите, мокасините и собствените им кожи. Мухи с размери на бебешки палец снесоха рожбите си в пътръпващата жива плът. Туко що оплодени мравки-царици пръпълзяка през ноздрите в носната кухина и набъбнаха, а деликатните им крайници се заеха да подсушат и запечатат с восък "Помещенията"...

... Зинаха да извикат и паяци с полепнали по телата спори на тении пропълзяха надолу по гърлата им...
... Паднаха и започнаха да се гърчат и търкалят. Накачулилите ги насекоми бяха мърдащи слоеве-обвивка под топящата се, крещяща плът. Обвивка от ужасяващи, живи чепки грозде, чиито "зърна" пукаха и пръскаха черна слуз под телата и крайниците, конвунсилно удрящи се... в "Настилката" от също толкова меки и твърди, шаващи и жилещи, стържещи и снасящи гадини...Точно така-- извиващите се пищящи пашкули се търкаляха по същата...." Материя ", обвила крехката им , обречена, низвергната плът...
...Нямаше спасение за тях !! Но...
... най-силните.
Най-издръжливите.
Или тези с непобедимата жажда за живот...
Успяха да се свлекат в нанадолнището към поточето.
С търкаляне и залитания се спуснаха към ручея и с писъци (във водата беше пълно с хищтни ларви ) го прегазиха. Опитаха се да пробягат нагоре по отсрещтния , почти вертикален склон. Невероятно мъчително пристигащата смърт удесетори силите им. Скоковете им ги запращаха от канара на канара, от едини на други сърчащи като перчеми корени на вкопчили се в урвата хилави дръвчета и недорасли храсталаци. Набираха се с лекотата на козли, с бързината на ловуващ рис. Това беше отчаяно, диво,неистово и абсолютно безнадежно бягство...Дори не виждаха къде отиват заради плътния облак полудели, настървени , яростни за разкапващата им се плът инсекти...

На половината път до отсрещния ръб на отвесната урва се чу вик. Дори само заради това че заглуши Жуженето...Че накара бързащите, ужасени, живи умиращи да се обърнат и да погледнат изоставащия...Който висеше напълно гол , изоставен от гърчещия се по него до преди миг жив, гнусен пашкул...Последните гадини се надигаха с пияно бръмчене от него...отлитаха, отдалечаваха се със безразличие, което захвърли всички в пространството отвъд ужаса...Там където загубилата се душа усеща единствено студ...

...Не просто отлитаха--оголваха го. Оставяха го с голи мускули и вени, остърган от кожата си, сълзящ кръв и слуз, и гной с всеки сантиметър от обезобразената си плът...Само очите му --последната съпротива във всяко същество срещу чуждата духовна мощ--само те още съществуваха. И в тяхната тъкан имаше зараза и отрова--но от отделни, случайни ухапвания и ужилвания. Затова очите още гледаха. Гледаха собствената му свободна ръка. С другата се държеше за някакъв корен, но свободната трепереше и се подуваше пред собствените му възпалени очи. Разни работи издуваха влакната на мускулите по нелепо протегнатия крайник. ДВИЖЕХА СЕ ПЛИТКО под разгризаната повърхност. Бабуни се плъзваха и внезапно спираха , започвайки да се уголемяват на едно място...После отново тръгваха с увеличена скорост, а зад тях плътта спадаше и хлътваше...Удивително точно наподобяваше ОНОВА , което се случва с разлагащ се, наплют от мухите труп --- само че сто пъти, хиляда пъти по бързо...Естествено нито нещастника , нито вцепенените наблюдатели бяха в състояние на направят подобно прецизно наблюдение. Единственото ,което им оставаше , беше да гледат как движещите се , хранещи се отвътре бабуни обхващат цялото тяло, как плъпват по другата ръка, по корема , гърба, врата, как се натрупват на гроздове във врата и черепната кутия , причинявайки чудовищтна мигрена, която жив-разлагащия се не би могъл да усети заради особеносто си психическо състояние. Но никакъв ступор не можеше да го предпази от последния кошмар--когато гърдите и коремът му започнаха да се подуват.

В първите от тези последни секунди станаха двойни. После станаха като мехове. После като чудовищтно големи зрели дюли-- и със същия цвят. Нещастника разпери окапващите си пръсти пред тялото си -- отчаян, безумен жест на невъзможна защита. Болката и замайващата слабост идеха от вътре. Бяха такива ,че направи опит да се пусне от даващия опора корен...за да открие , че ръката, на която е увиснал вече не му се подчинява.Нейния хват го държеше над урвата, мамеща с обещание за бърза, освобождаваща смърт. Мъртъв , вкочанен хват...--О ! Дано коренът се скъса. Дано ... Нямаше никакъв друг избор освен да хълца, отведен отвъд ужаса и болката... С окапал език, така че дори не можеше да крещи, пищи и вие. Мълчаливо наблюдаваше как телесата му добиха невъзможни размери и опън...Как през порите им започнаха да излизат тънки, прозрачни и по-тънки от косъм нишки. Изглеждаха като много бавно шуртяши струйки гной, струяща заради налягането вътре в торбатата между краката му...Много тънки и почти прозрачни нишки гной...Докато не започнаха да се гърчат, извиват и гмуркат обратно в плъттта му...

... Тогава човекът вдигна очи към другарите си и те-- в тези последни мигове от техните животи-- разбраха какво е Мъката. Мъката е когато едно същество, докарано до безмълвно състояние, моли с поглед всичко да свърши...
...В този миг Съдбата, Духовете или Магията го послуша -- нещастника се пръсна в разнасящ се облак червеи и охранени ларви. В същия миг всички гадини по вцепенените наблюдатели ги ужилиха наведнъж, едновременно ! Единайсет живи трупа мигновенно забравиха потреса от туко що видяното. Единайсет гърчещи се пашкула от гадини с пълнеж от хора ...онези единайсет най-силни, отчаяни и смели хора, стигнали чак до тук ... всички те подскочиха като кукли и крайниците им послушно се сгънаха , изхвърлиха ги още няколко безсмислени метра нагоре...Още един изпищя и се пръсна в разнасяща се облак жива зараза и отвращение....Убожданията , ухапванията и жиленията бяха на такива места по телата им, че принуждаваха телата им сами да се изхвърлят нагоре, ръцете сами да сграбчват корени , скални издатини и опори...много след като съзнанията в тези поругани, обезобразени, погубени тела бяха загубили всякакъв контрол над треперещите мускули...всякаква цел...обречени, пищящи кукли , танцуващи изкачване , което никога няма да завършат--- един по един бяха оголвани от полепналите по тях насекоми, един по един пищяха и загиваха. Избухваха в смрад, червеи и заразени вътрешности , а костите и хрущялите се пръскаха и разпиляваха по отвесното нанадолнище...

...Най- силния. Най-издръжливия. Най-отчаяния. Най-силния духом....Стигна на десет метра от ръба на урвата. Когато и той се превърна в белеещи се кости -- тагава необятния облак от миниатюрни , безчислени искри зелена, черна и мътножълтеникава смърт...си тръгна . Във всички посоки едновременно ! Разнесе се със светкавичността , с която беше дошъл. Само Бученето остана известно време след пръсътвието Му. После отслабна и се превърна в тревожно, но вече тръгващо си Жужене. После и то отслабна като старо ехо . Накрая и то се стопи в невъзмутимата тишина и безмълвност на Гората.

Останаха само белеещите се кости. Но ГАРВАНЪТ прелетя над тях. Нададе грозния си крясък и те се разсипаха на дребни парчета. Лишеи ги обвиха,трева ги скри.... и изчезнаха дори те...Нищо не напомняше , че тук са загинали толкова хора ... Не остана дори намек за страховитата мощ, която ги беше помела. Единствените следи, които останаха от битката , бяха разхвърляните каменни канари от капана-свлачище на Горг-Мирин. И самия той , облегнал се на едно по-младо дърво, чиито ствол беше прекършен от гигантски скален отломък. Кръвта му изтичаше през многобройните рани, но в един пещерен мечок живота е много, твърде много. В момента се чувстваше само изтощен.

И учуден :
"--Защо не остави поне един да се прибере и да разкаже за поражението"--Въпросът беше оправен към посестримата му, която с готовност откликна :
--Шаманите , като моя брат по произход, са се отказали още преди двайсет хиляди години от оръжието , наречено Страх.
"--Но, защо. Именно страхът възпира загубилия да застане отново срещу теб. Страхът е, което трябва да постигнеш, ако искаш реална победа. Между хората страхът е това, което е централния кол за шатрата"
--Ти, побратиме--усмихна се в мислите си Богомолката--всъщност говориш за властта си , постигната в твоя предишен живот. Тя е била трайна именно заради поддържания в другите страх. Заради умението ти да използваш това чувство като инструмент, подпора и оръжие...Но за моя кръвен брат това средство е недупостимо.Ако обърнеш взор назад и претеглиш целия си живот ще разбереш защо.
""--РРРмммм..хххм"--Почеса разсеяно раната зад китката си...Въпроса на посестримата му, зачовърка нещо в него. Разчопли нещо, за което не искаше да си дава сметка. Нещо свързано с въпроса защо онази последна жена в живота му го отрови. Твърдо смяташе, че го е направила, защото е имала уменията и смелостта да го стори...Ако беше честен със себе си обаче...трябваше да признае , че не това не обяснява мотивацията й да намаже гърдите си с отровен мускус....Защо го беше направила....И в този миг прозрението го срази по-силно от обсидиановите остриета на победения Закрилник. Изумлението беше толкова силно, че Богомолката го долови. Нищо, че не беше оформено като мисловно понятие. Беше просто оглушителна мисъл :
"Защото Страхът е средство, което покварява използващия го"...