автор: Anton_Fotev

Обичта е по - силна от омразата . Сърцето е по - силно от огорчението . Усмивката на душата е по - силна от мрака . Великодушието надмогва надмогва мъстта .

Керванът се движеше бавно през равнината , започваща полекичка да се гъне като чаршаф между телата на любовна двойка . Хълмове и ридове издигаха извивки и гребени , препречвайки устрема им към губещото се напред плато и карайки пътя да се държи като замаяна , пияна змия , като лъкътушеща , мързелива река , срещу чието течение трябва да се движат с неизменно , кротко упорство. Не успяха да изминат и половината запланувано разстояние , когато слънцето падна ниско в очите им и освети облаците изотдолу в мека , оранжевопастелна светлина . Самият въздух посиня и се превърна в изтънчено покривало , заглаждащо разстояния , контури и размери . Полусинкава прозрачност , илюзия че всичко се е оказало на дъното на вир с кристално чиста вода .
Това беше миг преди истинския залез, най - удачното време да се спре, да се отбие от пътя и да се построи лагер на някое удобно място. Някъде на височинка, но близо до поточе, спускащо се на зиг - заг между женствените извивки на спускащите се от височината пред тях земни маси. Мъжете разпуснаха воловете и ги събраха в центъра на избраното място, а около тях наредиха в кръг каруците. Разпалиха огньове, спуснаха се до долчинката с поточето и донесоха вода, после се отпуснаха на земята, скръстили нозе и опрели гърбове на големите, прашни колела. Мълчаливо наблюдаваха как техните майки, съпруги, дъщери или сестри приготвят оскъдната, питателна храна, как шетат около огнищата и весело, по женски си бърборят техните си неща, свързани с манджи, деца, вироглави съпрузи и никога несвършваща домашна работа.
Сладка беше мисълта за предстоящата топла гозба, усещането от лулата в ръкатата, гледката на гъвкавия стан на любимата ти, шетаща около запаления от теб огън. А най - сладка беше мисълта, че там, където отиват, за тях има надежда, както никъде другаде. Там горе, отвъд ръба на недостигнатото днес плато, високо над сегашното им място се създаваше един нов град. Хората въртяха името му на върха на езиците си, суеверно несмеейки да го произнесат на глас. Усещаха го като невидим за очите, светещ за сърцата им фар. Маяк за надежтите, мечтите и желанията им. Той ги привличаше всичките, без значение кой какъв е. В кервана имаше търговци, бежанци, занаятчий и отчаяни ратай. Леки като пеперуди жени и достолепни вдовици на мъже, загинали в неотдавнашните жестоки войни, разстърсили тази плодородна, ала изстрадала земя. Всички изпитваха растяща, радостна тревога и нетърпение.
Копнееха по - скоро да достигнат до този нов живот, до намиращото се там някъде обещание за труд, защитен от силен и справедлив владетел, за благоденствие, щастие и вечери като тази сега. Със аромата й на дъхава почва, прясно опържени яйца, детска глъчка и женски смехове. Младите се събираха на буйно- срамежливи групички, по - възрастните пляскаха карти, семейни двойки се усамотяваха в някоя от многобройните фургони. Беше съвършен миг и хората искаха да вярват, че там, в новия град, трудът им ще бъде благословен, а вечерите винаги ще бъдат като тази сега.

... В мрачни сънища, стрити на едно с чудовищтни спомени се гърчеше душата на разбойническия главатар. Сън, който идеше отново и отново и скършваше отмората и почивката, която заслужава дори най - презрения звяр. Грабна го уродливото видение за пореден път , отнесе го на мътните си криле и го погълна :
" Мрачни и страхови стоят двете армии една срещу други , наострили шиповете на своите копия и алебарди . Тежки щитове, черни погледи през процепите на спуснатите забрала. Мъже, обречени на смърт говорят тихо на своите брутални оръжия, прокарват с безумна ласка пръсти по страниците на двуръчните си мечове и сърповидните профили на жадните си за кръв секири.
Ето - прозвучават хищтни рогове и две стени, две решетки от преплетени брони, остриета, и вечна омраза тръгват една срещу друга. Войните крещят имена на легенди, неистови образи, изплували в отдавна пресъхнали океани от кръв, имена на древни богове и смъртни берсеркери оставили след себе си неизбродни полета с надгробни камъни. С техните имена в разпенените си морди двете обезумели от ужас и ярост маси се сблъскват, мачкат и преплитат като засилени една срещу друга решетки, изградени от шипове.
Ангелът на милосърдието върви след своя черен брат и милостиво, ласкаво разперва криле над ранените, падналите, озовалите се под нозете на прииждащите отзад редици.
Там, от където минат неговите бели криле, всички ранени стонове стихват завинаги."
Някогашният дезертьор с цепещ пространството, глух стон се измъкна от безмилостната хватка на черния си сън и задиша тежко, бързо и отчаяно. Почувства се жалък и нищ, обречен да пълзи в тинята на собствените си духовни нечистотий. После мракът полека пръпълзя в отдавна осквернения храм на сърцето му и го изпълни със познатата скверна мощ и жажда зло. Надигна се с проклятие и след миг подгони дружината си към наблюдателното място, кацнало почти на самия ръб на платото, една площадка, хищтно надвесваща се над плавния склон към равнината.
Там техните зорките очи с досада оттеглиха вниманието си от няколко твърде дребни групички пътуващи и с омраза просъскаха срещу един твърде голям отряд, охраняван от препускащи напред - назад конници с брони, издайнически бляскащи под косите лъчи на следобедната светлина . Вече мърмореха срещу бързащия да се оттегли ден, когато видяха своята плячка - сравнително многоброен керван със пренебрежимо слаба охрана. Главатарят прецени вниматено скоростта на пътниците, присви очи срещу почервенялото зад гърба му слънце и просъска името на мястото , където според него хората долу щяха да си направят бивак . Познаваше тази местност като петте си пръста и никога не бъркаше . Махна заповедно с ръка и хората му се стекоха като отровни насекоми нодолу по гънките на хълмовете и долините...

В тази чудесна вечер, след като се напапаха, момчетата от задругата се търкулнаха като зрели плодове по още топлата земя и помолиха Уммон да им посвири със цигулката. Той се засмя и в единственото му око проблесна момчешка, закачлива искра :
- Ще ви приспя с моята свирене и нощтната земя ще ви изпие топлинката. Утре ще мърморите като старци. Знам ви аз.
- Ай де бе Уммоне, не ни карай да те молим, виж как разваляш всичко, щото се пристискваш като девица. Тази цигулка само я носиш със себе си, умори ни от любопитство. Дай да ти чуем свирнята - разнесоха се добродушните натяквания на нахранени, унасящи се в заслужена почивка люде. Старият Венцеслав, който се водеше баш - майстора на групата от дърводелци и дърворезбари се обади някъде от тъмното :
- Не го припирайте момчета, че ако с цигулката е както с работата няма да спре до неделя. Ще трябва да му вържем ръцете, че да го укротим. Думите на стареца предизикаха бърз като прелитащи лястовици смях. Уммон се присъедини към волния, щедър смях и се опита да се измъкне настрани, но в този миг подслушвалата Елейн, дъщерята на стария Венцеслав, се появи на светлината на огъня. Тя беше тяхна готвачка, държеше се с повечето от тях като със родни братя и в същото време ги караше да въздишат тайно по нея. Беше прекалено красива и умна, та едновременно ги привичаше и плашеше. Тя им готвеше, домакинстваше и в същото време водеше сметките на задругата, защото баща й вече не го биваше в главата, а повечето момчета не разбираха повече от това да си преброят платата.
Застана тя в центъра на групичката им и сложи ръце на тънкия си, гъвкав стан. Беше мома за чудо и приказ. Погледне я човек и си рече - " господ като й давал , че се забравил ". Погледна я Умонн и сърцето му за пореден път изпърха в гърдите, а очите му смутено се отместиха от разкошните очи, тежките плитки и нежния овал на лицето й. Към напиращата под дрехата гръд въобще не смееше да насочва поглед. Дори само мисълта за това му пресичаше дъха. Момичето се засмя, долавяйки смущението му и бисерния наниз на зъбите й проблесна между тъмнеещите в тъмното устни - череши :
- Ако аз пея ще ми пригласяш ли с цигулката си ? Мъжът само кимна, със залепнал за небцето език и с треперещи пръсти отвори калъфката на дълго мълчалия инструмент. За кой ли път изпита онази тънка тревога на поляната, чакаща глъчката на овцете, жуженето на пчелите и щурата усмивка на слънцето. Тънката тревога и боязън на чашата, копнееща за лисването на виното в нея. Копнежа на музиканта, чакащ господ да го докосне отново със сладката нега на магията, излизаща изпод струните. Ах каква болка беше това, да посегнеш, изпълнен с копнеж и смирение. Да се се засмееш, усещайки как смехът , сълзите и вятъра, пълен с солени есенни листа, напира изпод пръстите ти.

... Глудницата му беше дисциплинирана и прекрасно обучена за своя занаят . Най добрите стрелци с първия залп сваляха водача и часовоите , останалите като един изскачаха от сенките и подлагаха на сеч изненаданите жертви . Ето и сега бандата му се примъкна полекичка към нищо неподозиращите хорица , залегна в сенките и с ловки , безшумни пропълзявания на колене и корем се приближи толкова близо, че все едно вече всичко беше свършило . За главатаря оставаше най - сладкото . Да си избере една жертва и да я простреля с черноперите си стрели , давайки знак на останалите . Тази вечер си избра мъж с прилично телосложение , белег през едното око и счупен в незнайна схватка нос . Заприлича му на опитен ветеран и реши да го тупне лично . Докато се приближаваше в сенките на храстите непознатият , застанал край огъня отвори калъф на цигулка и извади от него .... цигулка ...
Изненадата на притаения стрелец беше съвсем искрена и за миг се поколеба дали да довърши намерението си веднага или да изчака малко и да порази музиканта в мига на неговото изпълнение . Второто му се стори по - интересно и той за миг отпъсна напъна на тетивата . Жестока усмивка обезабрази лицето му , скрито под черната маска ...

Взе цигулката, погали я с любов, шепнейки й нежно и запря лъка за първото, най страшното движение, за първия звук. Сега вече можеше да погледне девойката право в очите, право в дълогоногата снага, в тежката, стегната гръд. Сега, с вибриращата от готовност цигулка, можеше да се взира право в ослепяващото сияние на красотата й. А тя меланхолично се усмихна и си пое дъх преди да започне :

Бездънно синило щом пожелае да бъде,
Небето се взира в цвета на очите ти.
Танцуващи пламъци щом пожелае да бъде,
Животът се взира в кръвта на сърцето ти.

Стонът на цигулката и ясният момински глас се извисиха към звездите , преплетоха се страстно над унасящия се в гореща и сънлива нега керван , затанцуваха се един с друг . Напреварваха се кой ще се подигне по - близо до усмихващата се луна и в същото време крепяха хармония помежду си , крехка като дихание в зимен ден . Разсъни се нещо мощтно и жизнено в душата на майстор Уммон Риндзай , сля се с обичта му към дървото , поемащо ласките на неговото длето и чук , съхнавянащо в своите златисти жилки извайващата сила на въображението му и силата на търпението и мишците му . Надигна се зовът на цигулката и се вплете в извечната , мечтателна душа на вечерта , в ромона на звездите , кротко течащи в бездънния поток на времето , в думите
на тъжната , сладка песен .

Главатарят осъзна, че не може да вдигне ръце и да опъне лъка. Безкрайно очуден осъзна , че не може да насочи черноперия си удар към избраната жертва. Усещаше силата в ръцете си, гладът на заложената стрела за стремителен полет в мрака и докосване до беззащитна плът, готовността на очите си, безпогрешно претеглящи по инстинкт разстоянието до мишената . Но нещо в него искаше още миг да послуша кроткото, беззащитно вълшебство на момичешкия глас и молещата, зовяща звездите цигулка. Отдавна забравена слабост и желание да се отпусне в прегръдката на сянката, в която беше легнал, забравено желание просто да стои и безмълвно да се наслаждава на пърхащите към нощтното небе звуци и напиращия в тях копнеж за обич, уют, красота и вихрушка от детски гласчета, щуращи се в градината и дома, създадени с благосвовения труд на собствените ти две ръце.
Осъзна се за миг и процеди ядно проклятие към самия себе си, защото мига за стрелба е нещо, което не трябва с лекомислена ръка да се отминава. Напсува се тихичко и понечи да се прицели , но отново нещо в него го спря ... И изумен осъзна , че играещите лагерни светлини и сенки се размазват пред погледа му , че очите му се насълзяват като при насрещен вятър и мишената започва да играе пред безцелно люлеещото се връхче на опънатата върху тетивата стрела.
Думите на песента, галещият глас на девойката и вълшебството на цигулката минваха през него като горещ, светъл вятър и отнасяха цялата му сила и готовност за мигновенно, лишено от мисъл и съчувствие действие. Музиката громеше късове от сърцето му и ги хвърляше в краката на пеещата девойка. Музиката галеше душата му и събуждаше съвестта му - а усещането беше като нахлуването на кръвта в крайник, дълго стоял в жестоки и стегнати пранги. Беше болка, избухваща незнайно къде в тялото му, задъхване, парене в очите, безумен солен вкус на сълзи върху небцето.
Свали лъка и махна на хората си да се изтеглят. Никой не възропта, никой от посмя да попита защо. Тази вечер нямаше да се вършее с мечовете и толкова. Главатарят така беше решил. Чернодрехите стрелци и касапи ловко и безшумно се оттеглиха. Никой от нищо неподозиращите хора , от спящите и будуващите, от самотните и усмихващите се в очите на другите не разбра нито че са били тук, нито че са си заминали - черни сенки и невидими силуети на злото, търушуващо в дебрите на нощтния мрак , в гънките на сенчестите долини , криещи тайни дори от любопитната луна над тях. Злото се беше доближило и се беше оттеглило разколебано и смутено от внезапно лумналото в гърдите му сребристо цвете ...
Докато черните сенки се изплъзваха в мрака ги настигаше гласът на момичето и трептящите звуци на цигулката :

Вечер като легнеш погледни луната
И там ще откриеш мойте очи
Сутрин като станеш поглени росата
И там ще откриеш моите сълзи*

Уммон усети огъня на кръвта в слепоочията си , лекият натиск на хладния нощен въздух върху гърдите си . Тежестта на нечий горещ, влюбен поглед . Сладката паяжина на нежен глас , оплитащ звездите и искрите от огъня , милващ сенките , хвърляни от телата им под ранимата лунна светлина и отнасящ душите на омагьосаните си слушатели .

Душата ми копнее отново
за лъжата , ти що ми подари .
Самотна бродя край морето ,
жадувайки звука на твойте стъпки .

_______
*Вторият куплет е взет от широко известна, стара градска песен