автор: Montmorency

Спарки беше прозрачно оранжев и сравнително малък. Продаваха го на една сергия в парка вече почти седмица, но никой, с изключение на една пчела в сряда, не му обръщаше внимание.
Преди да го осучат, Спарки беше най-обикновен продълговат балон, който, разбира се, нямаше име. В момента полу-успешно наподобяваше куче, а името си получи от своя създател - продавачът на балони.

Дори да беше изпълнен с нещо по-мислещо от въздух, Спарки нямаше да може да се сети какво щеше да се случи с него, ако търговията продължаваше да върви по начина, по който не вървеше. Продавачът на балони имаше навика да раздава непродадените през седмицата стоки в близкото училище. Обичаше да започва седмицата на чисто - с нови балони, и това не му струваше кой-знае-колко усилия и средства. Щедро раздавайки усмивки на децата в училището, той успяваше, макар и за кратко, да избяга от ежедевните си проблеми като попадне в красивия свят на балони и детски усмивки.

Денят, в който Спарки беше занесен заедно с другите си колеги в училището, беше прекрасен. В училищния двор щъкаха хиляди деца и не беше напълно ясно дали настроението им се дължеше на хубавото време, или със своите усмивки те бяха накарали слънцето също да се усмихна. Продавачът на балони мина покрай пъстрото море от ученици и влезе в сградата на училището. Щеше да почака децата да се върнат в класните си стаи след междучасието, за да им раздаде своите подаръци.

Като влезе в една класна стая, за да изчака, той се изненада, че тя не беше съвсем празна. На предпоследния чин до прозореца седеше момиче, което пишеше нещо в тетрадката си и дори не си направи труда да го погледне или поздрави. Когато той се прибилижи, момичето забеляза балоните, но отново не проговори. Продавачът на балони явно никога не беше посещавал този клас, защото изглежда беше напълно непознат за детето.

- Как се казвате, млада госпожице? - попита той дружелюбно.
Момичето дори не го погледна.
- Защо стоиш тук сама, когато всички останали играят на двора?
Отново нямаше отговор.
- Мога ли да ти подаря един балон? Прекалено съм зает, за да се грижа за всички тях, бих се радвал, ако ми помогнеш. Не искаш ли балон?
Момичето го погледна с недоверие.
- Хайде, вземи този, който ти харесва най-много. Не се смущавай.
Детето плахо огледа разноцветните балони, после протегна ръката си и сграбчи Спарки за главата. На него не му беше наприятно.
Човекът с балоните се усмихна и тръгна към вратата, докато момичето изследваше новия си приятел.
- Името му е Спарки. Грижи се добре за него - каза той, напускайки стаята.

На излизане от училището, той даде останалите балони на портиера, за да ги раздава на децата като влизат в сградата. Чувстваше подаръка, който туку-що бе направил, твърде специален, за да продължи да раздава балони наляво и надясно. Беше му достатъчно за днес.

Макар и изпълнен с въздух, Спарки беше добър в разговорите с малки деца. Момичето сподели името си пред оранжевото надуваемо нещо без никакви притеснения. Казваше се Анита. Когато Спарки я попита защо стои съвсем сама в класната стая, тя обясни, че няма нито един приятел и никой не иска дори да говори с нея.

- Аз съм ти приятел - каза Спарки уверено. Малката Анита почти се усмихна като чу това.
През следващите няколко дни двамата ставаха все по-близки. Момичето разказваше какво ли не на новия си приятел и никога не се отделяше от него. Носеше го със себе си дори на учулище, дори в банята. Спарки се питаше как е възможно едно дете, което носи толкова доброта в сърцето си, да няма истински приятели. После реши, че е балон и е прекалено глупав, за да си отговори сам на този сложен въпрос.

Всеки ден Спарки получаваше толкова много обич от своята приятелка, че едва издържаше. Като всеки балон, той не можеше да раздава любовта, която получаваше; тя се натрупваше вътре в него и той се издуваше все повече и повече. Без да забелязва това, малката Анита продължаваше да изпълва Спарки с оромни количества обич, които никой балон не би могъл да побере. Изпълнен докрай с това красиво чувство, Спарки безпомощно се спука по време на един учебен час. Децата се засмяха, но само след миг техните усмивки придобиха съвсем друг смисъл. Всичката обич, натрупана в Спарки, се беше разпръснала из класната стая и всяко едно от децата я беше почувствало - така силна и ужасяващо чиста.

Около седмица след тази случка, една пчела се шляеше високо над училищния двор и зяпаше децата. Внезапно тя усети във въздуха нещо непознато, силно и наистина красиво. Пчелата се приближи, за да се порадва на децата, особено на едно момиче, което беше център на внимане и което очевидно всички обичаха. И пчелата го обикна.
Сега сградата на училището беше напълно празна, с изключение на една стая, в ъгъла на която се намираше едно нищожно орнажево парцалче, което необяснимо как успяваше да изглежда усмихнато.