автор: lusinda

Той бе много весел и жизнерадостен човек, обичаше спорта, обичаше рисковете, приятелите му го търсеха по всяко време, а жените оставаха очаровани от умението му да поднася изтънчени комплименти.
Но това, което го правеше още по-привлекателен за тях, бе сянката в неговите очи, говореща за някаква тъга и безнадеждност. Ъгълчетата на устните му бяха извити винаги нагоре в усмивка, сякаш се радваше на нещо, скрито от погледа на околните. Дори когато се смееше, в гласа му звучаха нотки като от сребърна камбанка, пропукана от времето и от честа употреба. Той работеше здраво и се забавляваше още по-здраво. Пушеше малко и по малко пиеше, но никога не се напиваше. Обичаше да разказва странни и невероятни истории, може би любимата на всички негови приятели фантастика, го подтикваше към необикновени прозрения и нови виждания по отношение на реалния и нереалния свят, в който вярваха те.

Но никой не подозираше за неговите тайни занимания... Когато той се прибереше у дома, изцяло се променяше. Захвърляше като ненужна дреха своята същност, показвана пред всички и нежна усмивка озаряваше одухотвореното му лице. Тогава изваждаше тъжното цвете и го поливаше с горчиви сълзи и капки кръв от своето сърце. От обилното напояване то бе пораснало голямо и красиво, а черният му цвят имаше кадифен отблясък в червено. Цветето бе най-голямото му произведение, венецът на неговото творчество, както и на неговия живот. Той изливаше пред цветето всички свои мисли и надежди, показваше му епизоди от своето ежедневие, а тъжното цвете му се отблагодаряваше като го опиваше с толкова силен аромат на тъга, че на него му идеше да го прегърне... Мечтаеше за деня, в който неговото цвете ще оживее, ще му подаде нежно свое клонче и ще му нашепне толкова красиви слова, че изречени от човек, биха причинили жестока болка от любов. Мислеше за този ден и си представяше как прекрасното му черно цвете ще вие снагата си около него и ще го покрие с аромата си като с призрачен воал. И музика зазвучаваше в ушите му и той мислено понасяше дамата си във вихрен танц...

Толкова нощи бе посветил на своето красиво цвете, бе написал поеми, разкази и музика бе съчинил, а филмът на тяхната любов би спечелил най-високите отличия... но той грижливо опазваше своята тайна от очите на света. Грижеше се за цветето, а то го обвиваше с тъжния си аромат и понякога тази миризма можеше да се долови съвсем осезаемо от околните. Те реагираха странно на нея - ставаха доверчиви и изповядваха и най-скритите си тайни пред него. Тъжният аромат се примесваше към неговия собствен мирис и само кучетата и котките инстинктивно се отнасяха с някакво страхопочитание пред този толкова странен млад мъж.

В него се влюбваха лесно и той трудно успяваше да отблъсне опитите за сближаване. Когато поканеше у дома си някоя от прекрасните дами, той скриваше цветето от нейния поглед и само понякога издайнически поглеждаше към неговото празно място. А след сеанса бързаше да го извади и да избърше с пръсти листенцата му, предварително измити от неговите сълзи. Но тъжното цвете го боцваше и кръвта му се смесваше със сълзите и цветът на растението ставаше още по-прекрасен... Тогава и ароматът му се усилваше и мъжът, сякаш напълно дрогиран, сядаше пред своя компютър и пишеше, докато не излееше цялата своя тъга и горчилка. Съчини най-красивите си песни, сътвори най-сърцераздирателните си романи, но те трябваше да останат погребани в паметта на компютъра, защото, извадени на бял свят, щяха да причинят масово обезумяване. Силата на неговите творби можеше да причини депресия у цели народи. Тъгата щеше да залее света като потоп и да предизвика масови самоубийства, щеше да обхване не само човешкия, но и всеки друг биологичен вид.

Единственият човек, способен да устои на тази стихия от мъка, бе той - той бе създаден от цветето, както той бе създал своето цвете... И той отново и отново изваждаше красотата на неговия цвят на показ всяка вечер и поливаше обилно своята любов със сълзи. И чакаше... мига, когато щеше да се превърне в част от своята прекрасна печал, да се слее напълно с нея...