автор: dara33

Не улица, а бунище. Това си мисли, докато пресича улицата. Светофара го е погледнал със широко отворено зелено око и той засилва своя ход защото знае, че всеки миг ще блесне кървавото му око и автомобилите ще зафучат, като разярени дракони. Един просяк, точно на самия мост е подал измършавялата си ръка и мърмори:
-Помогнете ми, Бог да ви благослови.
Ръката му се движи в джоба на изпокъсания му панталон и задрънчават стотинки. Все жълти. Дори за геврек не биха стигнали на човека. Изпитва желание да повърне. Гадно му е. Спира се и се надвесва над моста. Стиска перилата и гледа мръсното, влачещо се туловище на реката и си дава сметка, че тук единственото хубаво нещо навярно са Лъвовете, които седят неизменно на поста си. "Лъвов мост" е шумен както обикновено и понякога човек сам не може да чуе мислите си. Точно като него.
Улиците са пренаселени от бездомници. И той е един от тях, само където от време на време забравя за тази реалност и мислено е в други светове. Странно е как общината още не е измислила глоба за скитниците или държавата не е въвела данък върху правото на престой върху дадена територия в този така сив град.
-Мамка му.
Устните мърдат едвам, едвам, а главата му се клати, като махало на часовник. От онези стенните, дето кукувицата се показва и те подсеща, че е кръгъл час. От страни погледнато може да го вземат за пиян или за един от многото луднали дето ходят по калните улици. Всеки заключен в кутията на собствената си лудост, пресича магистралите на собственото си съществуване и дори се опитва да надскочи себе си. Съвсем нормално и съвсем обикновено. Луди колкото щеш. После с едната си ръка заглажда оредялата си коса и пресича следващия светофар. Усеща спазъм в гърдите си, докато спомени за онова минало в което живееше, като всички и имаше работа, дом, приятели, го връхлита буреносно. Сякаш бе живял друг живот, а сега живееше в друга реалност или обратно.
Един клаксон го връща към сегашната му действителност.
"Дори на бедняка не мога да помгна- си мисли той. После се сеща, че последните му пари отидаха в джоба на една баба, защото си бе купил геврек, за да залъже стомаха си. Очите му шарят и търси местенце за отмора. Цял ден е ровил по кофите за хартия или изхвърлени бутилки и ей на нищо не дрънка в джоба му. Нищо. Сяда на ъгъла пред витрината на "Пиано- бар". Още не е съвсем опустяло. Вечерта се спуска над града, като було на забравата. Няма ченгета, а "каките" още не са излезнали на лов за клиенти. До час време пазара ще осиротее. Ще стане пустиня в центъра на града. За него важи с пълна сила- цял ден подвижна лудница, а вечер единак. Е, не съвсем...
Тук- там из улиците "каки" в къси рокли дебнат за клиент. Сякаш вампири за поредната си жертва.
Тук- там някой пияница сритва дерек или кофа и дрънченето напомня, провлачения звън от вериги на каторжник.
Тук- там някое куче се разлайва, а другите като дерижирани от виртуозен диригент започват да вият.
Тук -там самотни котки прекосяват улицата.
Старите къщи спят, а очите им са покрити с прашни завеси, като че може да ги предпази от грозотата вън.
Само очите на магазините светят с блясъка в очите на стар коцкар.
-Ама, че гадост...
След кратката си почивка и със спускането на вечерта той отива към пазара, за да намери местенце за приспиване. Свива се под една от масите и се покрива с изпокъсани кашони. Снегът вали безмилостно, като бич прорязващ плътта му.
-Ей, бате тука е мойто местенце. Беги, че искам да спим.
Той гледа оръфаното циганенце и една буца засяда в гърлото му.
-Мамка му и живот. Ела, тук хлапе. Дано я изкараме тази нощ някак си.
Детето и не чака втора покана. Сгушва се до него с пъргавината на сърна.
-Смърдиш- казва той на детето.
-Е, па ти да не ухаеш на баница? пита хлапето, а очите му искрят с весел пламък.
Даже има сили да се усмихва. На пук на цялата тая скапана действителност.
Той също разтяга устните си в усмивка.
-Знаеш ли кое е най- хубавото тука- пита той полузадрямалото дете.
-Кое? промърморва то.
-Лъвовете. Едни такива горди. Седят си на поста и от много години оцеляват на студ и пек. Силни са тези каменни лъвове и носят история...
-Значи и ний сме лъвове, а бате? Оцеляваме в туй време, дето не е за живи хора.
Една сълза се отронва от окото му.
-Би било хубаво да бяхме като тях, ама не носим души от камък. Трябва да се вдигнеме и да сритаме задниците тук- там на някои политици, барем се усетят, че сме хора. Гадове от върховете, а ний буболечки в краката им. Те дори не знаят, че сме като лъвовете. Носим история...Ние сме съвсем истински детенце.
Детето нищо не отговаря. Спи и сънува бонбонените си сънища. И той се опитва да подмами съня.
...
Тук- там се срещат и хора готови да бръкнат в пробития си джоб, независимо от собствената им мизерия.
Хора, като лъвовете, но не с каменни сърца.
Тук- там.