автор: LadyDy

"…Ръце, черни и жилести, с изкривени от студ, труд, вода пръсти, приличащи повече на измити от порой корени на върба. Под простата кърпа, с която е повила косите си с алуминиев цвят се е показал перчем, който прикрива набразденото чело. Бавно вдига уморените очи - през басмените пердета се виждат безкрайните хълмове на Бесарабия - втората родина на преселените българи. Започва тежката изповед: "Дойде есента на 1946 година… Съветската власт реши да вземе от хората и малкото зърно, което им беше останало, насилваха хората да влизат в колхозите… Комсомолските активисти ровеха дори в купите сено, търсейки скрито жито. Денем прибираха житото, а нощем сновяха с "черните врани" и, който се съпротивляваше, го отвеждаха със себе си. Настъпи глад. Страшен глад…"
Така започва разтърсващият разказ на една българка, преживяла годините на сталинския геноцид. Този разказ е в основата на филма за страшната съдба на българите в пределите на бившата империя - СССР. За нашите сънародници, споделили съдбата на депортираните немци, кримски татари, чеченци… Вкарани в графата "врагове на народа" и поради това подложени на издевателства, непознати дори във времето на мрачното средновековие.
За съжаление, доскоро в България почти никой не знаеше за ужасите, изживени от бесарабските, таврийски, кримски българи, нечовешки наказани само заради пословичното си трудолюбие и заради това, че по време на Втората световна война прародината им се е оказала в противниковия лагер. Всъщност, защо ли се учудвам, като и сега, 15 години откакто в България е позволено да се знае за тяхното съществуване, все още има хора, на които се налага да разказвам историята на преселването и да доказвам, че и в Украйна съм си била българка… Защото нас ни е имало винаги. И моите родители са от поколението, по чудо оцеляло след есента и зимата на 1946-1947 година. България трябваше, длъжна беше за знае за това! И се намери един млад и безспорно талантлив режисьор Константин Чакъров, който пое риска да съпреживее, като кървава следа прекара през сърцето си всеки разказ, всеки архивен (доскоро "строго секретен") документ за да престане истината за едно от най-жестоките престъпления на съветската власт спрямо българите да бъде бяло петно в нашата история.

...Визуалното повествование се развива с паралелен монтаж между документални кадри от епохата, архивни документи, отразяващи описваните събития и разказа на Домникия Ганчева, както и на други живи свидетели на случилото се в Бесарабия през есента и зимата на 1946 - 47 година.
Филмът е структуриран в три действия:
"Кулаците" - насилствената колективизация, конфискацията на цялото имущество на по-заможните българи и интернирането им. Българите, които от дивите степи успяха да направят китни градини и служеха на както служат и досега, за пример на останалите народности в Бвсарабия. Започва изпращането им в снеговете на Сибир, сухите степи на Казахстан, безплодните "солончаци" на "Приазовието, рудниците на Урал... С помощта на документални кадри са илюстрирани спомените на българи, оставени да живеят под открито небе при температури под минус 30 градуса... Но поне са ги хранели - с по 150 г. хляб и топла вода...
А в Бесарабия, в българските и гагаузските села се развива второто действие от страшната трагедия - "Обирът". Камерата дава в близък план възрастен селянин: "От май 1945-та до октомври 1946-та нито една капка дъжд не капна от небето. Колкото имахме зърно, го дадохме за държавна доставка. Но после обявиха още една. И още една... Идваха комсомолци с каруци, търсеха, намираха, прибираха всичко до зрънце. Наричахме ги "красная метелка" ("червената метла")... Хората започнаха да умират от глад. Селата бяха пусти. Кучета, котки - всичко беше изядено"... А по същото това време се правят грандиозни филми, внушаващи, че "жить стало легче, жить стало веселее" ("по-лесно се живее, по-весело"), кинопрегледите показват нови магазини, щастливи лица на новопостъпили колхозници, социалистически "новостройки"...
"Гладът" е третата, най-тежката част на филма. Един след друг на екрана се изреждат мъже, жени, може би за пръв път от тогава престрашили се да изкажат на глас страшната истина: за трупоядство, а и за... човекоядство. Внуците, сега вече почти сами не вярвайки, разказват, как техният дядо на смъртния одър заповядал на снаха си след кончината му да го изядат, за да останат живи. Като обвинение звучат приглушените думи на старата, вече на легло, баба Вера: "Кътьовите. Така им викаха. Ей там живееха. Вече ги няма. И къщата га няма, и ората ги няма. Те си изядоха децата"...
За този апокалипсис, състоял се през 40-те години на XX век, все още могат да се намерят официални документи в архивите и очевидци, които да разкажат за страшната истина, останала скрита от нас, българите, повече от 50 години. Но ето че и тя престана да бъде бяло петно в историята.

Филмът "Дойде есента на 1946 година..." бе показан по Българската национална телевизия и по сателитния канал преди около два месеца. Десетките обаждания от страната и чужбина, поканите за интервюта и участие в телевизионни и радиопредавания показаха, че за мислещите и чувствителни хора в страната ни България и българска история са понятия, разпростиращи се далеч извън държавните граници.
Но създателите на филма искаха да знаят мнението на самите "герои" на филма, на хората за които това не е история, а е минало. Така възникна идеята "Дойде есента…" да бъде представен в Бесарабия. И ето ни сред безкрайните равнини на Буджака. Делтата на Дунава - невероятно богат и плодороден край. Мълчим, поразени - наистина, нужни са били колосални усилия и сериозна организация за да се докара глад точно тук, където, както казват местните хора, "камък да стиснеш - мляко ще потече, клечка да бодеш - градина ще поникне"… Както и предполагахме, промоцията на филма бе очаквано събитие за местните общности, като в някои случаи хората вече го бяха гледали (по сателитния канал на БНТ, по местни кабелни телевизии, на видеокасети, получени от България). Материали по темата и обяви за промоциите имаше от преди две седмици във в. "Роден край" (Одеса), в "Български глас" (Тараклия), по местните български радио и телевизионни емисии. В обсъжданията участваха възрастни хора, чиито спомени пазят времето и събитията, отразени във филма, и представители на младото поколение, жадно да узнае страшната и премълчавана доскоро истина за този период в историята на своя народ. В Тараклия (Молдова), Одеса и Болград (Украйна) бесарабската българска общественост посрещна филма като откровение, като общобългарски акт на пречистване. Като равносметка на току-що отишлия си противоречив и жесток XX век. Е, хората там ни питаха и за политиката и за други неща. Първото, обаче, винаги беше България, от която те имат нужда.

И която също се нуждае от тях...