Имам час свободно време - оказа се, че влака е час и половина по-късно.
Наблизо е кафене "Антиквариат", а и от няколко години не съм бил там. Защо да не посетя спомените си? Всяко място има различни спомени, а те също са пътешествия.
В кафенето всичко е от преди 50-60 години, ако не и по-старо: рафтовете отрупани с книги от преди 40-50 години, дето никой не ги чете, масите, столовете, лампите, подносите, захарниците, свещниците... всичко е поне 50-60 годишно, а гравюрите, с които са почти тапицирани стените, така са на гъсто - може би са и стогодишни. Тиха музика от петдесетте години - джаз и шансони. Прекрасна обстановка за връщане към спомени. Едно островче, където димът от цигарата, свещта посред бял ден, миризмата, миризмата на стари книги, прах от стари книги, всичко това смесено със слаб аромат на кафе, стари дървени мебели, е един оазис за пътуване в спомените. И спомени преди пет години и спомени преди 50 години.
Но чудна работа, сенките на миналото са избледнели - изглежда също от дълги години не са били там. Затворили са се в къщите си, гледат си телевизорите, работата, парите... и не им се случва час непланирано време. И не дойдоха. От сенките изплуваха само две очи на дама от съседната маса. Колежката, аспирантка по някакви социалности, дрънкаше за някакви лагери, хвалеше някакъв театрален актьор, който на сцената изглеждал два пъти по-голям - такваз сила на духа! А аз гледах играта на тези очи. Те се присвиваха, отваряха, променяха цветовете си през бяло-синьо, зелено, черно, пъстро, кафяво ... клепачите сменяха ъглите, почти прикриваха зрениците или ги подчертаваха, искри пламваха и гаснеха на много места около очите - почти като огън в планината. Очите разказваха така ярко, че не ми беше необходимо да чувам думите. Най-вероятно и думите бяха бледи и тривиални. Но те нямаха значение. Очите пътуваха и водеха през светове и хора виждаха и преживяваха отново ситуации. Но само очите! Ръцете, лицето, тялото мълчаха.
Да, казвам й - театъра има нужда от движение, артиста изпълва цялото пространство, вика за да стигне звука до последният ред, а слюнката до вторият. А камерният театър, този, който разиграваме само за един човек - някъде се е изгубил. И дори не обръщаш внимание на него. Защо? Голямото по-силно ли е?
Изключи компютъра, направи си кафе, седни на масата и си разкажи някой спомен. Украси го дори малко. Колко отдавна не си имал(а) среща със себе си? Порадвай се на театъра, който ще си изиграеш, порадвай се на себе си. Имаш какво да си разкажеш.
170105 13,00 - 13,40
Варшава, кафене "Антиквариат", специално за Хулите
Славян Радев