автор: PETteXXXXXa

Произведението участва в конкурса "Очи за себе си"

Спомням си в едно прераждане, може би преди век, че бях зебра, живеех в кратера Нгоро-Нгоро /сега част от резервата Серенгети/ и много често бърках роднините си. Погледът ми се премрежваше, когато тичахме хиляди подплашени от някой тигър. Толкова много ! запълващи и хоризонта ми вибриращи бели и черни ленти, качени върху подскачащи задници. Тичаш и не знаеш къде отиваш, в миг! и посоката се сменя..........
Намразих колективните неща и тълпата, и клаустофобия получих от липса на простор пред погледа..... от тогава ми се повреди визуалната памет, способноста да различавам визуално индивидите
Но сега за мечкатааааааааааа.....................................

Мечка в гората

Случайна среща!

Пътеката случайна,
минутата-нетрайна!
Едва ли ти
случайно ме поглеждаш,
като надали
случайно
те поглеждам аз.
За мен
навярно ти си мислиш,
за теб естествено
е да си мисля аз!
Мисълта по теб превръща
другите ми мисли-
в ненужен облак
от мисловна прах.
Одобрително,
аз зная, ме поглеждаш,
и моят страх прочита - глад!
Желая страстно хоризонта!
А ти тъй мразиш си глада!
........................
........................


Свирках си безгрижно безгрижната мелодия, когато онемях! Части от мелодията застинаха във въздуха като скреж във безтегловно пространство. Стоеше на два метра пред мен изправена на два могъщи крака, а туловището по никой начин не изглеждаше като нещо хранено с боровинки. Имаше вид на боец предвкусващ поредната си победа. На мястото на едното и око стоеше забита част от еленови рога, явно беше пострадала отдавна и рогата бяха срастнали с черепа. Здравото око ме гледаше хладно и безчувствено, безчувствено, но гладно. Рядко съм се чувствал толкова харесван.
Преди да си помисля и вече катерех близкия бор с учудваща дори себе си ефективност. Мечката обаче изглежда не веднъж беше оттренирала този въпрос, защото дистанцията се скъсяваше. Рогата понякога се оплитаха в боровите клонки, и това я забавяше. Със всеки клон нагоре ловкоста ми се усъвършенстваше, а мислите ми си идваха една по една на местата си. Стигнах върха, но мечката видимо твърдо бе решила да обядва, и не личеше да е склонна лесно да променя решението си. Сетих се колко работа имам за вършене, не можех да се оставя да бъда изяден! не и точно днес!
Скочих на върха на съседния бор, този ход я изненада, явно се почувства разочарованието й. Изрева грозно и бързо взе да слиза надолу. Започна да се катери по новия ми бор като издаваше нервни, гладни, заканителни възгласи. Мислех отново да скоча на другия бор, но тя ме изненада, беше вече по средата на дървото, където ствола беше значително по-тънък и гъвкав. Със неочаквана сила и рязкост заклати бора и аз изненадан изпуснах клона, падайки надолу. Разминахме се на една педя разстояние и видях добре начина, по който ме погледна единственото око. Тупнах в един мравуняк и не можах да строша нищо, даже съм благодарен на стотиците охапали ме мравки. В този момент наистина се нуждаех от тонизиране.
Награбих предишния бор с чувството, че предстоящото изкачване вече ми се е случвало. Тя тъкмо пухтеше надолу по съседния бор. Личеше и че нямаше да се откаже, гората беше толкова голяма, а обядът бях само аз, бях тук и сега. Никога до сега не бях се чувствал толкова търсен и желан. В нейните мисли най-вероятно бях и вкусен, това доста ме ласкаеше, но скромноста ми не ми позволи да се възгордея.
И изведнъж!
И двамата го видяхме едновременно! Лесничей с униформа и пушка! Мечката тъкмо тичаше към моя бор, когато се спря, явно за да расъждава /не си спомням дали се почеса по темето/. Преследването я беше видимо отегчило, може би не бе виждала пушка и това не я плашеше, а и лесничеят бе замръзнал уплашен и най-вероятно бе забравил да диша. Понечих да му махна за да се скрие, но бях забравил, че точно тази ръка ме държеше за клона.... падах.... с болка се сетих, че мравуняк имаше само под другия боррррррррр!!!!! Болеше!!! Много болеше!!!! Многоооо!!!
Ядосах се на цялата случка! На мечката! На мечките! На боровете! На горите! На дефицита на мравуняци! ИзръмжаХХХХХ !!!! Всичко животинско в мен влагано в милионите години назад и скрито нейде в мен от еволюцията изригна в един зверски рев. Събрах устрема на цялата българска армия, щурмувала Одрин, и хукнах с озверели очи и нечовешки рев към видимо изненаданата мечка и все така не дишащия лесничей. Мечката не помръдваше, а и не и оставих време, за да и протекат някакви мисли - скочих и се увесих с две ръце за това, което е било нявга еленови рога, те се счупиха и това същество, което ме владееше, започна да ръга мечката с парчето еленов рог удивително приличащо на кинжал. Яроста и бързината на ударите в сърцето бе толкова голяма, че тя се свлече с глухо ръмжене, сподавено от нахлулата в гърлото кръв на пътеката.
Бързо се успокоих, погледнах часовника, -закъснявах! Оправих си възела на вратовръзката, плеснах два шамара на лесничея, който все така не дишаше, взех му пушката и се затичах. Гората бе голяма а вече закъснявах! Забравих да се представя в началото - аз съм ловецът, който изважда бабата на Червената шапчица от търбуха на вълка, нищо, че сега още ловният сезон е закрит, а и не съм си платил за ловния билет още от миналата година. SMS, който получих от госпожица Шапчицата преди час бе зов за помощ и затова сега тичах като на пожар, или, за да бъда абсолютно точен, като за баба

Обаче ми е писнало от тия автори, този епизод с мечката мисля до скоро го нямаше? Правят си к'вото искат, и всичко на наш гръб. Че и все смели ни докарват, я да дойдат тук да им се изпоти един път задника, та да видат как се живее в приказка, и то героично.

_______
б. р. Произведението участва в раздела "Проза"