автор: LadyDy

На 18 август 2001 г. по инициатива на бесарабски българи недалеч от селцето Мала Перешчепина (Полтавска област, Украйна) беше издигнат паметник на древния български владетел Кубрат. Хиляди българи от различни краища на света се бяха събрали за почетат паметта "на човека, който с право може бъде наречен създател, прародител, основоположник на българската държавност. Дори тези думи, които за съжаление са изхабени от прекомерната им и не винаги уместна употреба, са недостатъчни да разкрият същността на делото и величината на тази личност - хан (или, както е по-правилно, кана сюбиги) Кубрат. Може би самата съдба го е сторила най-добре, тъй като според етимологията на името му през иранските езици "Кубрат" означава "Вестителят", "Предвестникът на слънцето" - поетично име, което така добре хармонира със зората на българската държавност, олицетворявана от Кубрат, че е излишно да се добавя нещо повече..."
Когато получихме предложение да станем съорганизатори на тази инициатива, почувствахме нещо като "бяла" завист. Защото "гробът на Кубрат при Малая Перешчепина е "разгадан" от науката още през 1984-1988 г., но през изминалите години нито нашите учени, нито изредилите се високопоставени държавници, министри и дипломати направиха нещо стойностно за паметта на великия български владетел. Но неспокойните български души, още повече извън пределите на Родината, го сториха... Кръвта вода не става!"

Днес, когато събитието вече е отминало, когато, поглеждайки назад, виждам хилядите хора, събрали се на могилата на Кубрат въпреки непоносимата жега и прахоляка, чувам българската, руската и украинската реч на мястото, където е бил погребан човекът, изрекъл непреходното "Бъдете единни и нищо няма да ви сломи"… Когато, докосвайки пясъка на могилата, почти физически усещам величието на вековете, изтичащи през пръстите ми, и неповторимостта на мига - аз, далечната потомка на Великия Кубрат, съм тук и сега, като хаджиите на Божи гроб… Когато се връщам към всичко това, ми се иска да забравя за, казано най-меко, трудностите, които срещнахме при подготовката на Събора. Защото не става дума за организационни трудности, неизбежни при начинания от подобен мащаб, а за открито противопоставяне на идеята за Събора, за опитите да се омаловажи неговото значение, за обидното безразличие от страна на някои институции, представляващи пред нашите сънародници "официална" България, от хора, призвани да обединяват българската нация. Не мога да го премълча, защото е време да се сложи край на негативната практика инициативи, подобни на Събора на гроба на кан Кубрат, да стават не "благодарение", а по-скоро "въпреки" държавата България. За съжаление, така се случи и този и път. Но така или иначе Съборът се състоя.
Независимо от отдалечеността на мястото от районите на компактно и масово българско присъствие (Одеска област и Приазовието), пред могилата на Кубрат се стекоха може би повече от хиляда участници. Присъстваха българи както от Бесарабия и Таврия, така и от Крим, Закарпатието, Кировоград, Николаев, Киев и други градове и области в Украйна. Участие в събора взеха и групи от Молдова, Румъния и Руската федерация. Сред последните имаше и представители на т.нар. волжки булгари, живеещи в днешните републики Татарстан и Чувашия, както и в Уляновска област на Руската федерация.
Безспорно, най-важният и емблематичен момент бе откриването на паметника на хан Кубрат върху мястото на неговия гроб при с. Мала Перешчепина. Но преди това - нещо "в скоби"...

Тъжна истина е, че безспорната археологическа сензация, каквато е откриването на съкровището на Кубрат, придобило известност като Перешчепинското съкровище, увековечи името на селото (поне сред историците), но с нищо не допринесе за самото село. До 1986 г., когато българска научна експедиция установи на могилата паметна плоча и дървен постамент с името на Кубрат, а и след това, до днес, селяните от Мала Перешчепина по никакъв начин не са усетили, че имат честта да живеят на велико място. Почти като анекдот звучи разказът на възрастен селянин за това, как жителите на М.Перешчепина 70 години очаквали "съветска" Украйна да им прекара 30 километра асфалтов път, после 10 години молили за същото "независима Украйна", и накрая "дошли българите с техния Кубрат" и осъществили "мечтата" на няколко поколения местни жители... Тъжна гледка са днес измазаните с кал къщурки, покрити с камъш (нещо, което в България го нямаме вече и по етнографските музеи), и килнатите, разковани тук-там дървени огради с надничащите любопитни муцунки на местните дечица. А и как няма да са любопитни, когато е очевидно, че колоната от автомобили и 7 автобуса, съпровождана от патрулна кола, не е от най-честите зрелища… В този ред на мисли смятам, че родената на събора идеята в с.Мала Перешчепина да се изгради своеобразен комплекс, включващ православен храм, музей и библиотека в близост до могилата на Кубрат, хотелска база - тази идея е напълно осъществима. Но това е въпрос на бъдещи усилия. А на 18 август 2001 година, в присъствието на стотици българи, украинци и руснаци бе смъкнато покривалото от новия паметник на основоположника на българската държавност. Езикът "свещен на моите деди" не ми е достатъчен да опиша чувствата си... Когато бялото покривало бавно се свлече в подножието на паметника, в полирания черен гранит се отразиха очите на хилядите българи, а когато се разнесе мощното "Многая лета..." на великия Борис Христов, тогава.... Тогава разбрах, че те са тук - Борис Христов и Васил Левски, Христо Ботев и Паисий... Всички те бяха дошли да поднесат почитта си на великия Кубрат, на Прародителя...

Поклонението продължи с полагане на основен камък на бъдещия храм. И тук, въпреки "законите на жанра" не мога да не спомена едно име - на българския историк доц.Пламен Павлов. Именно негова бе идеята в основите на бъдещия храм да бъдат вградени ...отломки от старите столици на България - Плиска, Велики Преслав, Охрид и Търново. Местните власти на съответните градове се отнесоха отговорно и с разбиране към осъществяването на тази идея. И ето ги, четирите камъка, пропътували хиляди километри, подобни на четирима белобради мъдреци, застанали достолепно на мястото, където след година-две ще бъде издигнат храмът на българското единство. Гледам ги, безгласните камъни, и осъзнавам, че наистина има нещо дълбоко символично в присъствието им тук. Защото те не са просто неми свидетели на българската история. Всъщност, изобщо не са неми. Те говорят, но трябва да ги чуеш със сърцето си. Повярвайте, не търся ефектни изрази - аз наистина ги чух. Там, под изгарящото слънце на Мала Перешчепина, сред шума на възхитеното множество, сред щракането на фотоапаратите и бръмченето на телевизионните камери, за един кратък миг чух, видях и преживях цялата история на нашия народ, разказана от четирите камъка… Излишно е да казвам, че "българските камъни" веднага приковаха към себе се вниманието на медиите, а и на всички присъстващи. До края на деня се говореше само за тях.
След това имаше концерт, кръгли маси...

Трите дни минаха като един час. Групите участници и гости се разотидоха. Последни се качиха в своя окичен с български флагчета микробус усмихнатите момичета от в."Роден край" (вестник на български език, издаван от 1989 г. в гр.Одеса), водени от енергичната си и неуморима редакторка. Не се наемам да гадая, за какво са си мислили всички тези хора по пътя към дома. В едно съм убедена - този Събор ни помогна да укрепим самочувствието си на българи, с гордост да осъзнаем принадлежността си към един народ, в чиито вени "тече древна и силна кръв - кръвта на Кубратовите българи. Народ, който създава забележителни държавни и културни традиции, който усвоява и преосмисля достиженията на стари и нови култури, който отправя мощни цивилизационни импулси към други народи, особено в православна Европа. Този народ, който даде на Европа и славяните Светите братя Кирил и Методий, несравнимия религиозен бунтар поп Богомил, великия музикант св. Йоан Кукузел, забележителни творци като св. Климент Охридски, св. Йоан Екзарх и св. патриарх Евтимий Търновски. Както и цяла плеяда българи, отдали силите си за развитието на духовно близки нам народи - руси, украинци, белоруси, румънци, молдовци и т.н.
Творческият дух на българина - и в България, и в чужбина - не беше пречупен нито от петвековното робство, нито от драматичните обрати през последните два века, довели до национални катастрофи и тежки социално-политически експерименти, до откровен грабеж на изконни български земи от страна на съседите...
Съзидателният дух на българина надживя режими, войни, репресии и реки от българска кръв. Той даде на света дори и най-забележителното му модерно откритие - компютъра, дело на Джон Атанасов, чийто баща оцелява по чудо в кървавите дни на Априлското въстание през 1876 г. Да припомням ли имената на Асен Йорданов, конструкторът на "Боинг", на Иван (Джон) Ночев, под чието вещо (и строго секретно!) ръководство човекът стъпи за първи път на Луната? За титаните на операта Борис Христов и Николай Гяуров, за "магията на българските гласове", запленила култови фигури от световната рок-музика? За нашите художници по целия свят - било в Бесарабия, било в Париж или зад Океана, включително за легендата на модерното изкуство Кристо (Христо Явашев)...
И всичко това просто нямаше да се случи, ако ги нямаше онези дълбоки и мощни корени, които ни водят към Малая Першчепина, към гроба на Кубрат, "Предвестникът на слънцето" в многовековната ни история."

* * *

С разрешение на автора в "записките" са използвани откъси от издадената специално за Събора на българите в Украйна и посветена на неговите участници книга на доц.Пламен Павлов "КУБРАТ - ВЛАДЕТЕЛЯТ НА СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ"