автор: Rossa

Част трета
Жозефин

Първите истински спомени на Жозефин бяха от детската градина. Лелките й викаха "маймунчето" - едно, че беше с малко, смугло личице и живи очи и друго, защото можеше да се покатери и проврè навсякъде.
Често я намираха свита в шкафчето й в коридора да чака "дядо да ме вземе" или пък покатерена на някой гардероб в дневната да гледа децата как подскачат отдолу, искайки да я свалят. Не се научи да играе с тях, не се приобщи. Макар да бе забравила, че изобщо някога е била в Либия, "закàлката" от игрите с братовчедите й се беше пропила в кръвта й. Настръхнала и дива тя свирепо си отмъщаваше на всеки, посмял да я предизвика. В такъв момент очите й загоряваха с опасен пламък, който стряскаше дори и учителките. После Жозефин ухапа наглото хлапе на един от градските големци задето я блъсна да падне в тоалетната и директорката веднага я връчи на дядо й да си я прибере.

Беше есен. Майка й ту беше добре, ту не и старецът все гледаше да изведе малката някъде навън. Двамата по цял ден се разхождаха по пустия плаж, ръка за ръка. Жозефин като вятър тичаше напред-назад, правеше цигански колелета по пясъка, гонеше чайките, носеше на стареца миди и водорасли. Разпитваше го за всичко, беше безкрайно любознателно хлапе. Само за едно не попита - защо мама никога не играе с нея. Сигурно подсъзнателно усещаше отговора. Сърцето на стареца се свиваше всеки път щом я видеше умълчана, седнала на пясъка със свити коленца, обвила ги с ръце да гледа с недетски очи далече-далече. "Милото, само мен си има да го обичам" мислеше той и се молеше богу да му даде още малко живот, та да може да е край детето докато поизрасте. Същата есен, изтощен от постоянното четене на приказки с отслабналите си очи, дядо й я научи да чете сама, нищо че беше само на четири и половина. Оттогава в къщата настана мир. Тиха като мишка, Жозефин изкара зимата свита на дивана с книга в ръка.

В първи клас историята с детската градина се повтори. Още първите дни Жозефин се нахвърли като диво животно върху маминото синче, надраскало новия й буквар. Само с един удар размаза самодоволната му физиономия, от носа му рукна кръв, стана дандания и за малко да я изгонят от училище. Този път обаче учителката й, една свястна, сърцата жена, се намеси и оправи нещата. Тя взе под крилото си дребничкото, смугло момиченце и започна внимателно, ден след ден да го учи на търпение и самоконтрол. Жозефин откликна на вниманието й с цялата сила на детската си нужда от обич. Топлината и такта на учителката свършиха своето и полека-лека Жозефин взе да се култивира. Изблиците на неконтролируема ярост постепенно изчезнаха. След година Жозефин беше като всички български деца - усмихната и ведра палавница. Невероятният й интелект се отприщи с пълна сила, особено впечатляващи бяха резултатите й по математика. Гъвкавата й фигура я отведе в школата по художествена гимнастика. От гимнастиката й дойде и прякорът "Газелата", така я нарече първата й треньорка, заради грацията с която танцува. Името й подхождаше толкова много, че скоро всички започнаха да й викат така, газелката.

Същото лято дойде първият й мензис. Майка й не се учуди, това било заради южната й кръв. Жозефин усещаше в себе си тази различна, гореща "южна кръв", но в дома им никога не се говореше за нея. Името й всеки ден й напомняше, че баща й е арабин и тъй като не знаеше нищо за него, четеше "1001 нощ" и си го представяше ту като Синдбад моряка, ту като Али баба, ту като халифа на Багдад. В мислите й той беше красив, добър и приказно богат.

Лятото след осми клас смуглото и гъвкаво като бамбук девойче разцъфна като приказно цвете, за една нощ. Нея вечер бяха излезли с майка й да се поразходят из морската градина. Вървяха бавно, а насреща й като фарове в нощта светваха удивените погледи на мъжете. Всички, млади и стари, до един се вторачваха в нея. Изпита странно чувство - на удоволствие и страх едновременно. Сгуши се до майка си, искаше да стане незабележима. Нямаше начин обаче - екзотичната й хубост действаше като магнит. Жозефин беше станала жена.

Девети и десети клас ги изкара вглъбена в учене. В училище не можеха да се нахвалят с нея. Само съучениците й понякога си патеха ако навлезеха повече от позволеното им в личната й територия. Жозефин можеше с един убийствен поглед да накара и най-смелият отворко да си подвие опашката. Макар красива като принцеса, тя не допускаше никой да се пробва да й стане гадже.

Един ден губиха последните два часа и тя се прибра направо от училище в къщи. Още от коридора чу дядо си и майка си да се карат в кухнята на висок глас. "Трябва да й кажеш", настояваше дядото, " тя трябва да знае!" а майка й викаше насреща му: "Нищо няма да й казвам, искам нищо да не й напомня за проклетата Либия, тя е българка, чуваш ли, българка!!! Няма да позволя да е друго, освен българка!". Дядо й каза нещо с омекнал глас, а майка й се разрида. Жозефин тихо затвори вратата, все едно не се беше прибирала. Тръгна без посока из града, бузите й пламтяха. Коя е тя, по дяволите? Студентска грешка от младините на майка си? И кой е баща й? Защо никога не го е виждала? Жив ли е, къде е? Защо никога не я е потърсил? Каква е тази срамна тайна, която крият от нея? Защо, по дяволите, никой нищо не й казва?!!!

Главата й се пръскаше от болка когато се усети, че е стигнала пристанището. Седна на един забравен сандък и се загледа в група моряци на палубата на малък търговски кораб. Вятърът носеше към нея звука от думите им. Говореха на някакъв непознат език, а Жозефин, незнайно как, разбираше всичко. В един момент моряците зърнаха красавицата на кея и се скупчиха в най-близкия до нея край на палубата. Сигурни, че няма да бъдат разбрани, мъжете започнаха цветисто да обрисуват как биха я "оправили", ако им падне в ръцете. И без това изнервена до крайност Жозефин ги слушаше с нарастващ яд. Сама не усети в кой точно момент скочи и бясна изстреля насреща им груба арабска псувня. Мъжете млъкнаха изумени, а Жозефин, стресната повече и от тях, като фурия хукна към къщи. Прибра се по тъмно, легна си без да хапне залък. Не разказа на никого за случката, но от този ден се затвори отново в себе си.

За капак на другия ден в класа им се появи нов ученик, Антон - рус и нахакан красавец. Изключен от бургаската езикова за отсъствия и "изключително добро" поведение, той беше любопитно очакван вече цяла седмица. Погледът му "закопча" Жозефин още с влизането в стаята. Уверено се насочи към нея, наведе се, целуна я неочаквано по устата, сякаш това беше най-естественото нещо на света и после тихо, но достатъчно високо, за да го чуят всички, каза: "Скъпа, ето мечтата ти се сбъдна. Дойдох! Твой съм!" Класът ухилен затаи дъх в очакване "империята да отвърне на удара". Плесницата, която изплющя забавно, не ги разочарова - темпераментът на Жозефин си беше на висота! Антон последен схвана, че успешният му дотогава номер този път се беше провалил.

Случилото се не му попречи да седне до нея. Мястото бе свободно и Жозефин нямаше основание да му откаже. Само й стана интересно, че якият й шамар не го е стреснал. Не искаше да си го признае, но беше впечатлена. Оттогава двамата постоянно си "мереха пишките" с променлив успех. Жозефин се държеше като ледената кралица, Антон пък влезе в ролята на рицаря, готвещ се да убие ламята в нейна чест. Впрочем, той се оказа голям актьор. Все успяваше да измисли някой трик, от който класът се търкаляше от смях и дори вечно сериозната Жозефин не се сдържаше и се усмихваше. Антон винаги я улавяше в подобни моменти и й смигваше съучастнически.

Един ден на излизане от училище Жозефин забеляза двама около 40-годишни мъже пред оградата. Бяха облегнати на лъскава луксозна кола и не свалиха очи от нея докато вървеше насреща им. Много мъже я бяха заглеждали откак порасна, но погледите на тези двамата бяха различни - напрегнати и изпитателни. Когато се изравни с тях, единият мъж я хвана за рамото и заговори бързо на онзи странен език. Явно очакваше тя да го разбере. Дали защото жестът му бе неочакван, но Жозефин се изплаши много и мозъкът й отказа да преведе думите му. Мъжът отвори вратата на колата и настойчиво я бутна да влезе, а през това време другият вече бе зад волана и палеше. Жозефин смътно си даваше сметка, че трябва да реагира, да се отдръпне, да крещи, може би, но стоеше като вкопана и от устата й не излизаше нито звук. Още миг и щеше да е в колата, но тогава от училището излезе Антон, видя цялата сцена, за миг оцени, че става нещо недобро и с един мълниеносен удар отхвърли мъжа настрани от Жозефин. Секунда след това буквално я извлече обратно към сигурността на училищната сграда. Дебелата входна врата се хлопна зад тях, двамата стояха задъхани един срещу друг, после Антон я прегърна силно. Като се увериха, че колата с непознатите вече я няма, повикаха такси и Антон я изпрати до тях.

Нея нощ Жозефин сънува кошмар: същите непознати мъже бяха дошли в дома им, разбиха вратата и търсеха нея, дядо й се опита да ги спре, единият извади пистолет и хладнокръвно го застреля право в челото, старецът рухна в локва кръв, отнякъде изскочи майка й по нощница, чорлава и обезумяла, тя се хвърли към другия мъж, същия който бе заговорил Жозефин пред училище, падна на колене пред него, прегърна нозете му и странно! - взе да ги целува и да плаче. Мъжът, започна да я рита в гърдите и да й крещи същите псувни, които Жозефин незнайно откъде знаеше. После я удари с все сила през лицето и майка й остана да лежи просната на пода - една гротескна парцалена кукла. Жозефин остана незащитена, вече нямаше кой да спре двамата мъже. Тя видя как онзи, дето беше ритал майка й протяга усмихнат ръка към нея, а тя отстъпва назад, назад, назад и вече няма накъде, стената подпира гърба й. Жозефин изкрещя и се събуди, цялата в ледена пот. Не посмя да заспи до сутринта, страх я беше, че кошмарът ще се повтори. Лежеше в тъмното и с горчивина си мислеше, че няма на кого да разкаже за това. Майка й надали би й обърнала внимание, през всичките тези години тя така и не се сближи с дъщеря си. Дядо й щеше да я разбере и утеши, но беше вече толкова крехък и стар, че Жозефин не искаше да го тревожи.

Сутринта не повярва на очите си като видя Антон спокойно да я чака пред вратата в мразовитото утро. Заля я гореща вълна на благодарност. Той непринудено й подаде ръка, тя се гушна в него и двамата стигнаха до училище. От този ден нататък Антон не я остави нито миг сама извън училище. Когато след седмица тя се опита да му благодари и да го освободи от самоналоженото дежурство, той само пророни: "Ако съм ти омръзнал, просто ми кажи".

Инцидентът сближи двамата. Естествено циркът, който Антон разиграваше всеки ден в класната стая, свърши. Двамата станаха необичайно тихи и вглъбени и ….много близки. Кога и защо бе станало това, никой в класа не научи. Съучениците им клюкарстваха ден-два, после новината остаря и нещата потекоха в обичайното си русло.

Антон се оказа съвсем различен от палячото, на който се правеше в клас. Двамата с Жозефин с часове се разхождаха след училище. Тези разходки станаха тяхна запазена марка, начин да подредят мислите си, да се опознаят. Постепенно, малко по малко, Антон й разказа за себе си, за твърдото си намерение да учи в полицейската академия, за тренировките си по стрелба и айкидо, за ранната и нелепа смърт на баща си, капитан от бургаската полиция, загинал при престрелка преди две години. Разказа й за отказа си да приеме неговата смърт, за бунта си срещу тази непоносима загуба, за глупостите, които направи в гимназията, само и само да може да предизвика целия свят, дано заглуши поне малко адската болка, която го изгаряше. Жозефин за пръв път имаше приятел, човек, който й доверява историята на живота си. Това я насърчи и тя му разкри на свой ред всичките си мисли и тревоги. Нея зима двамата навъртяха стотици километри по варненските улици.

После дойде кошмарът. Двамата си приказваха и вървяха към къщата на Жозефин в пролетната вечер. Още от ъгъла забелязаха светлината на линейката и спряната полицейска кола пред дома й. Комшии и случайни минувачи се купчеха и закриваха гледката. Жозефин хукна с все сила напред, Антон едва я следваше. От вратата тъкмо изнасяха покрита носилка и Жозефин с ужас позна терлиците на дядо си. Разкрещя се и се спусна към него, но един полицай грубо препречи пътя й. Антон обясни, че това е дядо й и полицаят поомекна, но пак й попречи да приближи. Дръпна я настрани, Антон не изпускаше ръката й. Закараха двамата в полицията. Жозефин непрестанно питаше: "Жив ли е дядо, какво му е на дядо?". Не се сети нито веднъж да попита за майка си, нещо, което полицаят забеляза. Нощта изкараха с Антон в полицейското управление. Разпитваха ги подробно няколко пъти. Чак призори й казаха, какво се е случило у тях. Някой влязъл с взлом, застрелял дядо й, а майка й пребил, къщата била обърната с главата надолу. Старецът, за съжаление, бил мъртъв, майка й - в болницата, нараняванията й не били тежки, но не била адекватна, май превъртяла от случилото се. Жозефин само отвори широко очи от ужас - полицаят разказваше кошмарния й сън!

Макар да разказа за случката пред училище, полицаите не видяха връзка между двете събития. Това я възпря да им разкаже за съня си, сметна, че ще я помислят за луда, като майка й. Следствието мина и приключи без да открият убийците. От кметството отпуснаха пари за погребението на дядо й, майка й настаниха отново в психиатрия, този път завинаги. Жозефин пратиха в дом за сираци за 9 месеца, докато навърши 18 години. Тя не протестира, и без това не можеше вече да се върне у тях след убийството. Антон не се отдели нито за миг от нея, сега бяха повече от приятели, бяха другари по съдба.

Три месеца по-късно я повикаха от полицията. Инспекторът й каза, че са открили баща й и сега вече няма да е сама, той щял да се погрижи за нея. Жозефин го гледаше неразбиращо - откъде се беше взел този "баща"? Къде е бил досега, как е разбрал, че няма кой да се грижи за нея? Полицаят не можеше да отговори, само й съобщи, че след три дни трябва да се яви в управлението за среща с баща си.

Тези три дни Жозефин нито яде, нито спа. Вечерта преди срещата, напук на режима в дома, двамата с Антон останаха дълго навън в лятната нощ. За пръв път той я притисна до себе си небратски и ясно и отчетливо, сто пъти й повтори, че каквото и да се случи, той винаги ще бъде с нея, ще се грижи за нея и ще я закриля. После докосна с изпръхнали устни нейните. Двамата се целуваха треперещи и несръчни, а сълзите на Жозефин не спряха през цялото време.

Сутринта, ръка за ръка двамата влязоха в полицията. Дежурният помоли Антон да почака долу, а нея поведе към стаята на инспектора. Първото, което Жозефин видя, беше същия непознат, който се опитваше да я натика в колата пред училище. Зави й се свят, ушите й писнаха, почувства се във вихъра на оня кошмар, от съня си. Като на забавен филм усети, как дежурния полицай я бута напред в стаята и затваря вратата зад нея, как инспекторът се надига да я поздрави и усмихнат й казва: "Ето го и баща ти, намерихте се!" и как тя лудо изкрещява: "Нееееееее, това е убиецът на дядо!" и хуква като луда надолу по стълбите, към Антон.


Епилог

Участието на баща й в убийството на дядо й не можа да бъде доказано. Той представи убедителни документи, че по това време е бил на работното си място в Либия. На паспорта му нямаше печат, че е влизал в България по това време. Свидетелските показания на Антон и Жозефин относно опита за отвличане пред училището не бяха зачетени. Баща й не отрече идването си, но твърдеше, че само е искал да се запознае с порасналата си дъщеря, отвлечена от жена му преди години. По закон той беше единствен законен настойник на дъщеря си до пълнолетието й, тъй като майка й беше обявена за недееспособна. Българските власти не реагираха пред протестите на Жозефин да замине за Либия. Антон потърси съдействие от бившите колеги на баща си. Един от тях взе присърце историята с момичето и помогна. Благодарение на него, формалностите по издаването на паспорта на Жозефин се проточиха достатъчно дълго, после пак с негово съдействие я настаниха в болница с "тежко" заболяване докато стане на 18. Отново с помощта на полицая и негов приятел-адвокат, по съдебен ред смениха името й. Днес Жозефин живее в друг град, а Антон е студент първи курс в Симеоново. Двамата се надяват един ден да са отново заедно.