автор: verysmallanimal

...относно вътрешните и външни феномени (каквото и да значи това)
Странно нещо е човешкият ум. Странно, красиво и лъжовно – застанал точно в центъра на вселената, той сякаш се мъчи да я обхване цялата и аха – да разбере всичките ѝ тайни. Очите му са ококорени и можеш да си помислиш, че виждат през мрака чак до края – там, дето всичко свършва и нататък има само едно нищо, което чака вселената да стигне до него и да го насели. Само че не – тия ококорени очи не казват на ума какво виждат – умът е този, който им казва какво да видят. Ето, например, седят си Динко Зарзалов и Койчо Дянков на стъпалата пред кръчмата и чакат Жеката да отвори. Говорят си кротко за някакви техни си работи и зяпат насам-натам. И когато от долу се задава Мичето, на Динко жена му, млъкват и я проследяват с поглед. Ей тук идва странното – Динко вижда една уморена, свадлива жена, която пак ще му трие сол на главата довечера, а Койчо вижда едно младо, пъргаво момиче, по което въздишаше преди години. Уж едно и също гледат, ама виждат две различни жени. Различни са им умовете на тия двамата, ако и двамата да са чернооки и еднакво да обичат джанковицата. Ами маминдолската часовникова кула, а? Външен човек като дойде в селото нищо не вижда, а маминдолци виждат и кулата, и часовника – цялото им житейско разписание е по този часовник. Паралакс, казват учените хора – с едното око виждаш нещо, а с другото – пак нещото, но вече изместено малко настрани, а следователно и по-различно. Ей такъв е нашият ум, който ни кара да сме по-ербап от другите животни и да се мислим за венец на творението.
И друго – колкото по-учен е човек, толкова по-лъжлив ум има. Да вземем историците и археолозите, например – изкопаят някакъв продълговат, заоблен камък и се започва – туй, вика единият, е оръдие на труда; сакън, дума друг – това е предмет с култово предназначение. Чак до бой могат да стигнат. Пък тя, работата, може да е друга – седял си шаманът кръстом пред колибата и в една гаванка размачквал мухоморки и треви разни баш с тоя заоблен камък. Ще рече, хем оръдие на труда, хем с култово предназначение. Ама иди им разправяй – очите ще ти издерат дето се бъркаш в техните научни работи.
Така стоят нещата и с ония камънаци долу, в равното, дето от главния път се отбива оная стръмна пътека за Мамин дол, на която маминдолци, кой знае защо, гордо ѝ викат „шосето за мамини”. Та там, на кръстопътя, има едно широко равно място, по което са нахвърляни големи камъни. И не разни скали и отломъци, а хубави, дялани камъни – като за градеж. Те май са били повече, но през годините кутренци и маминдолци лека-полека са извлекли по-малките – за основи на техните си къщи. Мястото е почти кръгло, около стотина метра от край до край и на него не расте трева. Наоколо трева и храсталаци колкото ти душа иска, а там – пясък и дребен чакъл. Идваха преди години от ония – археолозите – копаха, ровиха цели две недели, пък си отидоха. След месец ей ги на, пак с лопатките. Хайде още десетина дни и вече окончателно си заминаха. Бай Руси Драката разправяше, че ги е разпитвал какво дирят в тоя пущинак. Абе мислехме – рекли му те – че може да е древен градеж някакъв, ама се оказа, че е природен феномен. Толкова старо било, че чак невъзможно човек да е пипал там. Бай Руси не знаел какво е „феномен”, ама нали учени хора го казват, закимал с глава:
- Тъй бе, тъй, феномен ще да е! Аз на наш Дянко туй му виках, ама какво ти разбира той...