автор: flood

Никой не искаше да играе на карти. На домино – още по-малко. Мъжете бяха зрели, опитни, но весели. Вечерята беше превъзходна и се оттеглиха на верандата на къщата. Всеки носеще нещо със себе си.
– Аз предлагам да се лъжем – каза този, който носеше лъжа.
– Това е тривиално. Лъжат се тези, които са неравнопоставени – оспори другият мъж, който носеше златни зъби.
– Абсолютно си прав, друже – кимна третият към златните зъби. – Да се лъже е изкуство. То е начин да измамиш всички, не само тези, които стоят по-ниско или по-високо от теб.
На терасата беше приятно. Лятото отиваше към края си, но нямаше нужда от връхни дрехи. Седнаха на пейката. После на столовете. Трима мъже в хубава възраст, вгледани в тъмното. Крушката едва светеше. Вятърът напомняше аза нещо.
– Май при жените е по-весело – каза първият, като чу, че вътре се смеят. – Да се върнем при тях, а? Пък и си изпих коняка.
– Ще ти долея – вдигна бутилката вторият. – Взех я цялата. За всеки случай. – Той обичаше за предвижда всичко.
Третият не каза нищо и така стана център на вниманието.
– Но какво ти става? – започнаха да го питат. Първият и вторият бяха настойчиви. – Ти имаш чувство за хумор! Разкажи нещо. Дълги са още вечерите, нека се позабавляваме. Някоя от твоите истории, а? Ама от по-веселите!
Третият носеше шапка. Свали я и показа побеляла коса, леко къдрава. Вдигна уморените си очи към крушката на верандата и каза:
– Добре, щом искате. Ще се опитам.
Преместиха столовете си и се доближиха до дървената маса. Щяха да се повеселят най-сетне.
– И така – започна третият, – всичко започна една красива зимна нощ преди Коледа. Снегът натрупа до колене. Аз щях да бъда Дядо Коледа, жена ми – Снежанка. Чакахме гости с малки деца. Това трябваше да бъде нашата изненада за тях. Намерихме стари гумени ботуши в мазето, а жена ми – той започна да се смее, но бързо спря – откри в стар сандък роклята от сватбата ни. Стана ѝ, да не повярвате! Вмъкна се в нея цялата!
– Браво!
– Жена ти си е същата като преди трийсет години!
– Да, така се оказа – продължи разказвачът и започна леко да обръща краищата на шапката си без причина. – Тя беше със сватбена рокля, а аз – с червен костюм на Дядо Коледа, който почти бях купил навремето от една разпродажба.
– Айде стига, бе? Каква разпродажба? Ти не ходиш на такива места!
– Че откога ходиш на коледни разпродажби? Ето – хванахме те в първата лъжа!
Третият поклати тъжно глава.
– Прави сте. Не ходя на разпродажби. Но се наложи да участвам в публична продан, нали знаете, по работа.
Другите двама кимнаха делово. Да, това му беше работата. Работеше в Министерството на правосъдието и инспектираше работата на съдебните изпълнители.
– Ами тогава първо ни разкажи за костюма на Дядо Коледа.
– И как се сдоби с него? Как стана тая работа?
Той ги погледна тъжно. С тази бяла коса приличаше на старец:
– Но аз исках да ви разкажа нещо весело. Нали това пожелахте?
Златният зъб проблесна и съобщи:
– Всичко по реда си. Първо – за костюма.
– Да, именно. Ред по ред. Така се разказва честно – потвърди онзи, който обичаше да лъже.
Повдигна рамене беловласият и подхвана наново:
– Всъщност това беше костюм на Дядо Мраз. Тогава такова му беше името. Така поне пишеше в тръжната документация. Оценката му беше шест лева. На първия търг не се беше явил никой. Продаваха го заедно с други вещи на длъжника. Несеквестируемите вещи бяха описани отделно. Костюмът на добрия старец не беше сред тях. Моята работа беше да проверя дали търгът се провежда правилно. Явих се инкогнито – като таен наддавач. Имаше само двама в стаята на съдебния изпълнител, когато влязох. Секретарката се подготвяше да пише протокола. Едно хлапе стоеше до печката и най-вероятно беше дошло с някой от наддавачите. Прочетоха описа. И търгът започна: два скъпи сандъка – от добре формовано ковано желязо и сух дъб – бяха продадени бързо. Аз също предложих цена – достатъчно ниска, за да ми се изсмеят.
– Та ти винаги си бил стисльо!
– Затова се захвана с тая работа!
– Нарочно го правех. Исках да видя дали тези двамата не работят заедно. За наддавачите говоря. Най-често те се разбират помежду си, договарят се скришом и със съдебния изпълнител. И вещите се продават на ниска цена и така увреждат и длъжника, кредиторите. Но в случая не установих такова нещо. Не само сандъците, а и огледалото, двата скрина..., сума ти неща бяха продадени с разумни предложения. И всички цени бяха над предварителната оценка. Търгът беше напълно редовен. Докато накрая стигнахме до костюма на Дядо Мраз. Както ви казах, продаваше се за шест лева.
– И за шест лева ли се търгуват вещи на публична продан! – озъби се златният дъб. – Това е безобразие. По-добре да го бяха харизали този костюм. Загуба на време е да го продаваш. Па и на търг отгоре!
– И аз мисля като тебе – каза носещият лъжа. Той не мислеше като другия, но трябваше да излъже все пак, за да оправдае себе си: според него костюмът на Дядо Мраз просто трябваше да бъде откраднат, никой нямаше да забележи. Кой провежда търг за парцали? Никой няма да забележи отсъствието им.
– Така е, прави сте вероятно. И двамата сте прави. Никой не искаше да даде шест лева за костюма на добрия старец. Тогава аз предложих шест лева и десет стотинки. Всички ми се изсмяха. Но аз останах спокоен и дори сериозен. „Има ли други предложения – хилеше се съдебният изпълнител. – Ще наддавате ли?“ Никой не предложи по-добра цена. Тогава чух момчето до печката. Досега не беше казало нито дума. Мислех, че е дошло с някой от наддавачите. „Аз предлагам да го купя за десет лева!“ – отсече то почти злобно и сви устни. После огледа всички и изкрещя: „Всъщност той струва много повече! Повече от всичко, което взехте! С този костюм татко се обличаше всяка Нова година! И бяхме щастливи! И мама готвеше вкусни неща. Този костюм е на баща ми. Негов е! Той няма цена...“ И заплака.
Стана тихо. Мъжете на масата отпиха от чашите с коняк.
– Ама нали уж да е весело – преустанови мълчанието си златният зъб. – Затова нали започнахме приказката?
– Така де – потвърди лъжецът. – А тя каква излезе?
– Вие поискахте да ви разкажа за костюма на Дядо Коледа. С него щях да се облека в смешната история, която така и не ви разказах. Защото предпочетохте тази. Е, щом стана така, искате ли да знаете как поне свършва?
Другите двама кимнаха. Този път не беше весело.
– Дадох уж назаем десет лева на момчето и то взе костюма. Всичко беше наужким, но помолих да се отбележи в протокола. Хлапето беше малолетно и не можеше да участва в търга. После поговорих с него. Разбрахме се, че всеки път, когато поискам костюма, ще ми го дава, за да се обличам с него. То се зарадва. Сделката му се стори честна и справедлива. Но само след няколко години – може би не повече от три, – то дойде вкъщи и ми го донесе без да съм го искал. „Господине – каза, – костюмът си е ваш. Вие може би ще го носите понякога. – Сведе глава и продължи: – Може да ви потрябва все пак. За щастливи моменти. Ние с мама тръгваме. Татко така и не го облече вече след тази... продан. Той все казваше напоследък, че добрият старец не съществува.“ Обърна се плахо и леко се извърна: не погледна мен, а само вързопа, в който беше увил дрехата. И си отиде. Не го спрях. Не знаех какво да кажа.
Пак подухна леко. Разказвачът съвсем беше оръфал краищата на шапката си. Погледна я и тихо добави:
– Така станах собственик на костюм. Костюмът на добрият старец.
Конякът беше свършил. И по-добре. Жените нахлуха на верандата – весели, ликуващи. Бяха красиви. Започна нов разговор. На други теми. Още беше лято.