Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: kusatakle4ka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13685

Онлайн са:
Анонимни: 68
ХуЛитери: 10
Всичко: 78

Онлайн сега:
:: val6ebnica
:: lennichkata
:: elsion
:: tsveti
:: Gabriel
:: pastirka
:: strinka7
:: zebaitel
:: Marisiema
:: heel

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2017 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
20 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНечистите - част 10
раздел: Романи
автор: leslieshay

Знаеше колко време е минало единствено заради прясната болка, съпътстваща всяко вдишване. Броеше всяко едно от тях, за да не мисли върху това, което се случи, и какво променя то. Не беше готова.
Затвори очи и продължи да диша. Вдишваше и издишваше.
Вдишваше. Издишваше.
Вдишваше.
Само това й оставаше – да поема зловонния въздух и да усеща как прерязва ребрата й. Болка. Само това имаше и това я очакваше. Не я искаше. Богове, не я искаше! Как всичко се обърка така? Преди няма и две седмици беще едно нормално момиче, просто Елизабет с глупавите си мечти да се омъжи, за да се измъкне от хладния си, вечно недоволен и неодобряващ баща. Виждаше иронията, но не й ставаше смешно. Ако можеше да се върне назад във времето, щеше да се шамароса и да си каже да стиска зъби и да е благодарна за всеки смръщен поглед, който й отправи. Така поне щеше да позволи и на майка й да я погледне. Да я помилва, да я прегърне, да я целуне по косата. Да я увери, че я чака нещо по-добро, че един ден и Лизи ще има деца, които ще осмислят целия й живот. За които щеше да е готова да стори всичко.
Но Елизабет никога нямаше да стигне до там, за да провери дали е вярно. Не, всъщност не й бе нужно да проверява. Вече имаше своя отговор. Защото тя гниеше тук, сама, бита, измръзнала и мразена от всички, а майка й я нямаше никаква. Още помнеше страхът в очите й, докато седеше безучастно. Дали се бе превърнал в омраза? Дали и тя я смяташе за чудовище?
Дали Елизабет наистина бе чудовище?
Ситните камъчета покрай прозореца й захрущяха. Някой се задави с миризмата и след кратко колебание приклекна.
- Хей. – Прошепна.
Лизи не помръдна да погледне кой е. Сигурно поредното дете. Само те искаха да си приказват с чудовището – възрастните предпочитаха да говорят и хвърлят мръсотии.
- Хей! – шепотът беше по-настоятелен този път. – Тук ли си?
Девойката се обърна внимателно с гръб към прозореца. Лицето й се разкриви в гримаса на болка, за която Марго сигурно щеше направо да я набие с ветрилцето си, вместо само да я смъмри, както когато сбръчеше чело, докато четеше нещо интересно. Само че Марго я нямаше да й се кара за бръчките, които би могла да получи, защото бе отнесена и изядена жива от мора.
- Кажи нещо!
Как, в името на Боговете, я наричаха чудовище? Как изобщо я причисляваха в една група с онези страшилища от бала? Лизи не ядеше хората живи. Дори отказваше да яде суровата океанска риба, която на Островите се смяташе за деликатес. Не ходеше и на лов, защото й беше мъчно за животните. Не понасяше неспирния лай и вой на хрътките, докато преследваха избраната от стопанина им плячка. Противно й ставаше, като види някой лорд да се перчи пред другите лордове с улова си. Абсолютно непонятно й бе как някой, който отказва да си подреди леглото сутрин, защото е „под нивото му“, в следващия миг е стиснал мъртва лисица с белите си ръкавици и се гордее с това, че е убил беззащитно животно с помощта на пушка, цяла глутница кучета и поне още двама опитни ловци, които да се уверят, че въпросният лорд ще има успешен лов. Наричаха това спорт и се забавляваха.
Като се замислеше, всъщност нямаше нищо чудно, че именно тези хора се обърнаха така срещу нея.
- Елизабет, не зная дали си там.
Девойката застина. От десет дни беше тук и никой не я бе нарекъл по име. „Чудовище“, „демон“, измет“ – да, но никога името й.
- Исках да ти благодаря. – Продължи гласът. – Зная, че обичаше Мартин и ме мразеше. Но въпреки това ме спаси, Елизабет, и за това винаги ще ти бъда благодарна.
Лизи седна рязко – твърде рязко. Просъска от болка и очите й се наляха със сълзи, но въпреки това съумя да попита:
- Меридит?
- О, слава на Боговете, тук си! Помислих, че говоря на някой стар пияница! – възкликна със звънливия си глас. – Да, аз съм! Добре ли си?
- Топят сребро, за да го излеят в гърлото ми. Мислиш ли, че съм добре? – заяде се.
Веднага съжали, но преди да е успяла дори да си представи как да се извини на Меридит Чапман, другото момиче каза разпалено:
- Те са глупаци! Ако беше толкова лоша, щеше да оставиш онова нещо да ме изяде и да спасиш Мартин. И никога нямаше да позволиш Марго...
Гласът й заглъхна, сякаш изведнъж осъзнала, че е казала нещо, което не бива. Сякаш не искаше да й причинява болка.
Елизабет се вгледа в нея. Не виждаше много от Меридит – само тънките й пръсти, стиснали едната пречка на решетката, за да не се катурне назад, повлечена от тежката си маслено зелена рокля. Представяше си какви чудеса върши този цвят за очите й и я жегна завист. А после и срам.
- Благодаря ти. – Каза й задавено. Искрено. Никога не бе й предполагала, че някога ще й благодари и няма да е от фалшива любезност.
Меридит изпусна облекчена въздишка.
- Опитах се да им обясня, че грешат. Разказах им какво направи за мен, но никой не иска да чуе. Родителите на Мартин са съсипани. Лорд Чейс казва, че си искала да отмъстиш на Мартин, защото не те е избрал. Другите благородници настояват да има наказан. Кралят не позволява на страшниците да напуснат двореца.
Елизабет се беше изправила, докато другото момиче говореше, и сега се затътри по-близо до прозореца, стиснала ребрата си. Доближи се само до границата на купчината боклук. Дори и да беше мръсна, не можеше да се насили да нагази във втечнената пумия.
- В тъмницата ли са?
Меридит, осъзнала, че гласът й идва от по-близо, се наклони лекичко, колкото Лизи да види ясно как лицето й застина в шок за няколко удара на сърцето. После отново се изправи, а потрепващият й гласец хич не помогна на самочувствието на Елизабет.
- Не. Затворени са в стаите им. Кралят казва, че е за тяхна безопасност, за да не бъдат атакувани от семействата на убитите, но всички знаем, че са затворници там.
Лизи се зачуди защо я интересува някой друг, но изведнъж искаше да научи за Финиан.
- Говори ли се какво ще ги правят?
- Не зная. – Призна й Меридит. – Татко казва, че на лордовете много им се ще да ги обвинят за смъртта на всички и дори в опит за убийство на кралското семейство, но Рива наистина се нуждае от договора с Фриниа, така че действат много внимателно и се опитват да отвлекат вниманието и да помирят духовете, като... ъм...
Меридит пак замлъкна смутено. Елизабет довърши сама с кух глас:
- Като направят представление с моята смърт.
- Да. – Прошепна унило и виновно, все едно се бе провалила някак. – Наистина съжалявам, Елизабет.
- Мисля, че си само ти.
Мълчанието й бе достатъчен отговор, но по някаква причина болеше по-малко, отколкото очакваше. Поне някой щеше да я запомни като Лизи, а не като чудовище.
Меридит отново се показа през решетките. Красивите й очи блестяха като два изумруда от непролятите й сълзи. Сочните й устни потрепваха от усилието да не заплаче. Беше толкова красива в този момент, толкова противно прекрасна, че можеше съвсем естествено да се впише в някоя от храмовите стенописи. Богиня на милосърдието и състраданието. Елизабет я мразеше повече отвсякога. Беше й благодарна повече, отколкото се бе чувствала благодарна за каквото и да е през живота си.
- Ето. – Каза тогава Меридит и провря ръка през решетката. Хвърли до краката й пакет, увит в кафява хартия. – Ако знаех... Трябваше да донеса повече. Това са кифлички от пекарната на Цветната улица. Онази с червените кепенци. А това е вода. Задигнах я от телохранителя ми. – Този път заклатушка една манерка за кожения каиш и Елизабет се принуди да спре да зяпа умно, за да я хване, когато я запрати към нея, преди да я е фраснала в лицето. – Извинявай!
- Защо правиш това? – не разбираше Елизабет. Собствените й очи плуваха в сълзи, като срещна двата лъскави смарагда от другата страна на решетката. – Защо... Никога не съм... Винаги... – Преглътна трудно. – Държах се зле с теб. Говорех лоши неща за теб, Меридит! Защо ми помагаш? Защо рискуваш да те видят да говориш с мен? Аз съм чудовище! Ако те видят да ми даваш храна...
Тя й се усмихна с треперещи устни.
- Защото ти не си чудовище, Елизабет. И си мисля, че ако обстоятелствата бяха различни, двете с теб може би щяхме да бъдем добри прия...
Меридит внезапно се изправи. Отвън се чуха ядосани възгласи.
- Какво? Какво става? – попита Лизи и се надигна на пръсти.
- Нещо се случва при ешафода. Има тълпа. Магистратът и... – Пое си остро дъх. – О, велики Емес!
- Какво?
Меридит се приведе отново с ужас в очите.
- Среброто е готово.


Публикувано от Administrator на 13.08.2017 @ 10:08:04 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   leslieshay

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Лазарица
автор: esperanca
131 четения | оценка няма

показвания 73570
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Нечистите - част 10" | Вход | 4 коментара (8 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Нечистите - част 10
от elsion (negesta@gmail.com) на 14.08.2017 @ 13:36:06
(Профил | Изпрати бележка) http://negesta-lucidity.blogspot.bg
И аз следя, да знаеш :)


Re: Нечистите - част 10
от sonq22 на 14.08.2017 @ 11:23:13
(Профил | Изпрати бележка)
Аплодисменти за пореден път.


Re: Нечистите - част 10
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 14.08.2017 @ 09:39:40
(Профил | Изпрати бележка) http://goforit-tsveti.blogspot.com/
Много силен текст! Продължаваш изкусно да поддържаш напрежението и така майсторски забавяш обяснението за страданията на героинята, че чак вътрешно вече изпитвам известна доза яд, че не разбирам какво толкова се е провинило това младо момиче!
Следя те с нетърпение, пиши, Лесли!


Re: Нечистите - част 10
от Elling (mizzzantrop@abv.bg) на 13.08.2017 @ 12:51:10
(Профил | Изпрати бележка)
Никога не съм се замислял, защо се смята, че среброто е най-подходящо срещу демони, върколаци и т.н. Сигурно е описвано на милиони места, ама...
Много леко ти върви историята, плъзга се като разтопено сребро, хихи.
Само - пОмия, не пУмия. Това е друго нещо, което не мога да си обясня - защо толкова хора, грешат тази дума :)