Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: kusatakle4ka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13685

Онлайн са:
Анонимни: 68
ХуЛитери: 10
Всичко: 78

Онлайн сега:
:: val6ebnica
:: lennichkata
:: elsion
:: tsveti
:: Gabriel
:: pastirka
:: strinka7
:: zebaitel
:: Marisiema
:: heel

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2017 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
20 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЗеле със свинска мас
раздел: Разкази
автор: rupani

Тази история не е нито героична, нито смешна, нито трагична. Записвам я защото се боя, че колкото повече време минава, тя все повече и повече ще избледнява и накрая ще вземе да изчезне, както изчезна и поделението в което се случи, и аз ще се чудя, случила ли се е в действителност или е някоя поредна моя фантазия.
Всъщност, основното достойнство на тази история е необичайното струпване на обстоятелства. Не самите обстоятелства, а самото струпване. Нали знаете, за тези случки, в които човек си казва, че „по-лошо не може да стане”, „то пък бива-бива”, ама... Оказва се че може да бива много повече.
Това се случи преди повече от 30 години. Бях в казармата, новобранец, беше зима. Ние, редниците от школата за свързочници бяхме задължени да даваме смени в кухнята, като помощници на готвачите и основно като миячи на съдове. Смените се даваха по трима души и траяха 2 седмици. Всичко беше розово и пухкаво, не се налагаше да ходим на занятия, храна имахме в изобилие, бяхме на топло край печката и прочие. В началото беше така.
После захарният памук започна да се топи от ледени капки. Температурите започнаха да падат стремително. Спряха ни водата. Това наложи да гребем сняг с баките и да го топим на печката. Един от нас тримата се разболя от тежка настинка и останахме двамата с редник Калпаков.
Редник Калпаков беше голям образ, малко природно бедствие - дълъг, простодушен и непредвидим. В джобовете на клина си носеше всичко, което му трябваше в казармения живот. Там имаше принадлежности за бръснене, за лъскане на обувки, включително кутия с вакса, паста и четка за зъби, цигари, запалки и Бог знае още какво. Сержантите и старшините бяха вдигнали ръце от него. Той беше, както се казва „куул“ – много приятен човек.
И така, Калпаков замина за лечебницата, а аз останах сам. Школата не отпускаше заместници.
Скоро ни спряха и нафтата. Огромната печка в кухнята обикновено работеше на нафта, но сега с готвача трябваше да тикаме в нея огромни дървета, които пушеха ужасно и всичко ставаше черно. Слава Богу, готвачът беше свестен. Беше дошъл наскоро, да замества титулярния готвач, който също като редник Калпаков се преби на един заледен ъгъл на тротоара и това беше посрещнато с общото мълчаливо одобрение на всички, които бяха задължени да ядат сготвеното от него. Все съм виждал и чел за некадърни готвачи, но този биеше всички с няколко дължини преднина. Основното му занимание беше да мести погледа си от левия на десния бицепс и обратно. Как въобще беше станал готвач и каква жестока карма висеше над нашето поделение, че да се падне в нашата кухня, не знам. Факт беше, че покрай него лавката процъфтяваше. И така, новият готвач, макар и с други налудни уклони, готвеше добре, че и повече. Спомням си, как една вечер, когато най-после приключих с миенето на чиниите и тавите, като ме видя колко съм отчаян, реши да ми сготви нещо да хапна и направи някакви яйца на пяна, ей така, колкото да поддържа форма, но Ви казвам, а аз съм голям чревоугодник, колкото и вкусни манджи да съм виждал през живота си, тези яйца си бяха майсторска работа!
Освен това, ни спряха и тока.
Освен това, през зимата готвеха на свинска мас, основно – боб със зеле.
Освен това, упорито отказваха да ми пратят някой да ми помага в миенето на съдове.
Освен това, скоро старите кучета започнаха да налитат да ме бият, защото по чиниите си намираха остатъци от предното хранене.
По този повод една вечер ми отпуснаха един помощник. Той завари в отделението за миене на съдове следното:
- Един брой мръсно, полу-откачило същество в (някога) бели дрехи, които очевидно му бяха тесни, изпъстрени с мазни петна и мокри, висящи краища – тоест - аз.
- Два броя мивки, пълни със студена вода и мръсни чинии, тави, плакети, вилици и лъжици; на повърхността на водата плуваха парчета свинска мас, примесени с червен пипер, варено зеле и боб.
Това всичкото се осветяваше от две чинии-алпака, пълни със свинка мас, от които висяха запалени парчета бинт. Тези, непознати дотогава на човечеството „лампи“, излъчваха повече мрак, под формата на черен пушек, отколкото светлина.
Тази вечер, този помощник, Бог да го поживи, повдигна доста духа ми и то не толкова с работата си, колкото с откъсите от филми, които ми разправяше. За съжаление, той ми помага само една вечер. После пак бях оставен сам на себе си.
После възникна и друг проблем. В цялата неразбория не ми оставаше време да се бръсна. Един лейтенант обаче, не прояви особено разбиране и ме натири да се избръсна на момента, нещо което сторих след края на работния ден, т.е. когато всички вече бяха легнали и заспали, когато нямаше ток и топла вода, и накриво-наляво, в тъмното, така хубаво се одрах, че на другия ден дежурният по кухня офицер извика ВКР-то, да ме разпитва, кои стари кучета са се гаврили с мен. След дълги преговори успях да ги убедя, че съм се подредил така сам.
На никой не му хрумваше да ме сменя, макар че двете седмици отдавна бяха изтекли. Все пак, пуснаха тока и ми пратиха един постоянен помощник – олимпийска надежда по бокс. Той се опита да ме изкара от пълната апатия, която вече ме владееше, учейки ме как усърдно да търкам черните дъна на тавите с полу-разпаднало се телче. Не след дълго се отказа. Явно психическите му сили не бяха особено големи.
Спомням си как безучастно го гледах да беснее и търка с неимоверно усърдие моята тава и само нирваната на апатията ме въздържаше да се разсмея с глас. Все пак това беше само една тъпа тава, обгорена от тъпа пушеща печка и се намирахме насред посуда, покрита със свинска мас и замръзнало зеле. Тоя определено си беше тъп. Дори не направи опит да ме набие. Явно съм имал такъв налудничав вид, че вдъхвах в него божествен страх – нали знаете, лудият – Господ го пази.
Моята апатия, която той явно вземаше за свръхпроницателност, действаща отвъд времето и пространството, дори го накара да ми се развика, че националният отбор бил паднал, защото аз съм искал така, понеже бях изразил мнение, че ще паднат. И пак мина само с крясъци. Не ме наби.
Един от последните ми мили спомени от кухнята е как стоя опрян на мивката и се радвам на новото телче, което артелчикът ми беше дал да търкам тавите. Ето, тъкмо беше започнало да ми харесва и някой – там, горе, реши да ме изтегли от кухнята.
Един следобед пристигна нова смяна свежи малоумници, които и хабер си нямаха какво ги чака, а аз хвърлих телчето и хукнах към спалното без да се обръщам.
Като за отплата на моите страдания, този същия ден, на моя взвод му се падаше да ходи на „шефство“. Така наричаха срещите между войниците и ученичките от горните класове на някоя гимназия. Не знам кой беше измислил този тъп ритуал, но за нас – „загорелите новобранци“ това си беше същинска манна небесна. Та, значи, едва напуснал кухнята, аз се озовах пред умивалниците с бръсначка в ръка, с твърдото намерение да избръсна за две минути двуседмичната си брада (след като се наклах така яко при предното бръснене, ми разрешиха за известно време да не се бръсна); защото взводът след малко тръгваше към клуба, където щяхме да срещнем ученичките!
Бях като разгонен мандрил. Това, че нямаше вода, въобще не ме спря. Просто отворих прозореца и гребнах с канчето малко сняг от перваза, намазах се с пяна и топейки бръсначката - един крайно не-безопасен инструмент - в канчето със сняг, си обръснах мутрата, която за моя радост беше заздравяла до голяма степен.
Какво стана на „шефството“, няма да разказвам, защото вече не е част от разказа. Само ще спомена редника Данов.
Редникът Данов попадна в кухнята когато вече птичките пееха и миришеше на любов, при липсата на сняг и студ, и при наличието на ток и нафта. Редникът Данов беше пословичен със своята тъпота и безочие. Беше опротивял почти на всички с нелепите си шеги, произлизащи от преизподнята на най-дълбоката бездарност и тъпота, съществувала някога на земята. Въпреки, че вече се беше превърнал в обект на постоянен подигравки, той не спираше да ни залива с тъпотията си, с неизменно озарила кръглото му лице лъчезарна усмивка.
След като изчезна в кухнята малко си отдъхнахме, но от християнско милосърдие продължихме да се срещаме с него на по някой фас. Бяхме свидетели на това, как неизменният му оптимизъм премина в отчаяние, после отчаянието - в примирение, примирението – в апатия и накрая, апатията - в просветление. Редникът Данов придоби чувство за хумор. И то, завидно чувство за хумор!
И така. За жалост малко след това школата приключи и трябваше да се пръснем по всички краища на България. Аз имах шанса скоро да се върна в същото поделение и да изкарам там остатъка от двете си години служба „на Родината“. Временният готвач беше си заминал а постоянният така и не се научи да готви и продължи да ни мори със свинска мас през зимата и овча лой през лятото, за радост на местните кучета, покровителствани от старшини и лейтенанти. Другите главни действащи лица в тази история така и не ги видях повече. Не се върнах и да видя поделението в което изкарах близо две години от ранната си младост. Даже в града, в който беше поделението, кракът ми не е стъпвал, откакто се уволних. Наскоро научих, че поделението окончателно са го затрили от географската карта и даже ми стана малко мъчно, но само малко. Е, надявам се поне редникът Данов да е запазил чувството си за хумор и до днес.
Та, това е!


Публикувано от Administrator на 10.08.2017 @ 18:00:49 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   rupani

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Лазарица
автор: esperanca
131 четения | оценка няма

показвания 73566
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Зеле със свинска мас" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.