автор: Heel

Класната, госпожа Ташева, драскаше нещо в тефтера си и като че ли не възнамеряваше да почва заниманията. Учениците нямаха нищо против това, почти всички бъзикаха захласнато телефоните си. Тогава вратата се отвори и в стаята надникна един от охранителите, възрастен човек, когото всички наричаха бай Пешо. Класната му кимна и се изправи. Секунди по-късно бай Пешо вкара в стаята жена в инвалидна количка.
Учениците се спогледаха учудено.
Госпожа Ташева се прокашля, махна за довиждане на охранителя и рече:
– Представям ви госпожица Дара Шанкова. Тя ще е днешния ни лектор на тема безопасност на движението. Както може би се досещате, госпожица Шанкова е пострадала при пътнотранспортно произшествие. Въпреки че все още не се е възстановила, тя откликна на молбата ми да сподели преживяното преди и след инцидента, за което съм й много благодарна. Първо ще ви помоля, госпожице, да ни кажете няколко думи за себе си.
Младата жена извърна количката си към учениците с рязко движение на дясната си ръка. Лявата бе гипсирана до рамото и висеше на клуп пред гърдите й.
– Казвам се Дара Шанкова и съм на двайсет и четири години. Учител съм по професия. След завършването на университета преподавах история, но само половин година… – Тя попипа нервно ортопедичната яка, в който бе стегнат вратът й, прокара пръсти през буйната си светлокестенява коса, чиито къдрици се люшнаха в различни посоки, и добави: – Защото… претърпях тежък инцидент . Сега съм в болнични. – Тя присви очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
Учениците като че ли бяха леко притеснени. Отново започнаха да се споглеждат, защото бе настъпило неловко мълчание. Две от момчетата на първите чинове бяха забили погледи в изпружения върху дунапренова подложка ляв крак на жената, който бе гипсиран от глезена до слабините. Горната част на превръзката се губеше под диплите на синя плисирана пола, а босото, по детски пухкаво стъпало, бе клюмнало безжизнено навътре така, сякаш нищо на света не можеше да го накара да помръдне.
Класната се прокашля. Дара Шанкова не можеше да движи главата си, затова в знак, че разбира, че от нея се иска да продължи, примигна.
– Извинете, нещо се отнесох. Знам, че сте на такава възраст, в която всички съвети ви се струват тъпи, но все пак ще ви кажа някои неща. Първо, мислете преди да вършите глупости. Второ, запомнете, че не сте безсмъртни и трето, страхувайте се. Да, страхувайте се. Страхът е много полезно нещо и в него няма нищо срамно.
– Страх лозе пази – подхвърли един кльощав русоляв младеж, седящ най-отзад.
– Точно така, не само лозето, ами и много други неща пази. – Дара Шанкова свали леко облегалката на количката си и при отпускането назад болезнен спазъм изкриви за момент меките черти на лицето й. Една от най-милозливите ученички, Таня, изохка, сякаш нея я бе заболяло. – Ще ви разкажа какво се случи, макар че хич не ми се говори на тази тема. Имам книжка от пет години, така че не съм без опит зад волана. Освен това познавах добре възможностите на колата си – тойота „Ярис“. Пътят беше сух, времето – идеално. Пред мен имаше камион, натоварен с трупи. Движеше се с не повече от четирийсет километра в час. Дадох мигач и тръгнах да изпреварвам. Всичко бях преценила добре с изключение на факта, че имаше дупка на пътя, в насрещното платно. Не обърнах внимание, че дупката е доста голяма. Тойотата подскочи и кривна, и се принудих да набия спирачка. Срещу мен летеше пикап. Единствената възможност бе да свия наляво, към банкета, за да може да се разминем. Проблемът бе, че и пикапът сви натам. И се блъснахме отстрани, край пътя. Ако бях продължила направо, щях да избегна катастрофата.
– Леле! – възкликна някой.
– Така че виждате как грешките и случайностите понякога се натрупват и … краят е лош. На пътя не всичко зависи от вас, но от вас зависи да сте концентрирани, да не карате пили или след употреба на наркотици и да … не се изхвърляте. Глупаво е да се опитвате да се доказвате на пътя. Това не е компютърна игра, при която имате много животи. Тук всяка грешка е фатална. Просто нямате право на грешка. Аз допуснах такава … и си платих.
– Ама това се е случило не заради безразсъдство, а по случайност – отбеляза русият ученик. – В такива случаи нищо не може да се направи.
Дара Шанкова се усмихна и плъзна пръсти по гипсираното си бедро. Чу се стържещ звук, както когато някой пише с тебешир по дъската.
– Не бях пострадала сериозно. Тойотите са здрави коли, а и ударът не бе чак толкова силен. – Част от учениците се размърдаха на чиновете си, други ококориха изненадано очи. – Да, ръката ми определено бе счупена, но други проблеми нямах. Скарахме се с шофьора на пикапа. Той ме обвини за катастрофата, може и да е бил прав. Не му се сърдя. Извикахме бърза помощ и полиция. Докато чакахме, болката в ръката се усили. Направо ми се ревеше. Изпуших една трева и веднага ми поолекна. Ето това беше грешката ми. Парче от бронята се бе изтърколило на платното. Реших да го махна. Бях доста замаяна и не се огледах… Помете ме някаква бяла кола. Събудих се в болницата, три дена по-късно.
– Много съжаляваме за случилото се, госпожице Шанкова – обади се класната. – Учениците закимаха.
– Благодаря. Така че дори и да не сте с кола, пак трябва много да внимавате. Всъщност някой от вас има ли книжка вече?
– Аз имам – отговори висок, пъпчив младеж с рошава черна коса, – но засега карам само в компанията на баща ми.
– Хубаво.
– Когато се възстановите, може да дойдете да преподавате история в нашето училище – каза Таня.
– Да, да – чуха се подвиквания.
– Ами, не знам, трябва първо да питам вашата класна дали сте послушни – каза тя с усмивка на уста.
– Ще е супер да имаме учителка, която пуши трева – подхвърли отраканият. Госпожа Ташева го изгледа намръщено, но той като че ли не се трогна.
– Вече не пуша, тревата бе камъчето, което обърна колата, поне при мен. Аз, като историк, смятам, че едно от най-важните неща е да се учим от грешките си. Осъзнавам, че никой не може да ви убеди да не пробвате наркотици и алкохол, такива са времената, но е тъпо да си рушите здравето с постоянна употреба. В живота има много по-хубави неща от разните му там препарати. Човек обаче осъзнава, че здравето е най-важното, чак когато го загуби.
– Но вие ще се възстановите бързо, нали? – попита Таня и впери невинните си сини очи в Дара.
– Съмнявам се, че ще мога да работя скоро – отвърна тя и тропна нервно по стъпенката със здравия си крак, който бе обут в синя пантофка с панделка отгоре.
– Но вие и сега работите, госпожице Шанкова – каза класната. – Много ни бяхте полезна.
– Май не успях да уплаша достатъчно децата – каза младата жена и се подсмихна тънко. – Трябва да знаеше, че много трудно се живее с постоянната болка. Понякога направо имам чувството, че ще се побъркам. Не всички пострадали успяват да се възстановят напълно. Вероятно и при мен ще бъде така. Имам пирони в бедрото и коляното ми бе толкова размазано, че дори подмяната на ставата не свърши работа. На практика левият ми крак е частично парализиран заради увредени нерви. Имам и счупени прешлени на врата и кръста, които не зарастват както трябва. Бях свикнала на активен живот, но сега не мога да отида никъде без чужда помощ. Или лежа, или съм в количката. Знаете ли за какво си мечтая? Мечтая си, когато ми свалят гипса на ръката, да мога да ходя с патерици. И всичко това заради… тази пуста цигара.
– Здраво сте го закъсали! – отбеляза небрежно русият. – С памперс ли сте, ако не е тайна?
– Илияне! Дръж се прилично! – изръмжа класната. – Извинявайте, госпожице. Той винаги опитва да се прави на интересен, ама…
– Няма проблеми – каза Дара, която не изглеждаше притеснена от въпроса. – Да, Илиане, с памперс съм, но той е за всеки случай, за мое спокойствие така да се каже; рядко влиза в употреба. А тоалетната вкъщи вече е напълно пригодена за нуждите ми. Само къпането е проблем. Имам домашна помощница, която пере, готви и пазарува, с другото се справям някак си сама. Задоволих ли любопитството ви, младежо?
– Нямате ли гадже да ви помага?
– Илияне! – ревна отново класната. – Престани или ще се наложи да викаш родителите си!
– Имах, но ме заряза – каза Дара със спокоен глас, но леко треперещ глас. – Бе пределно честен с мен и призна, че не желае да се грижи за инвалид, за което съм му благодарна. Че беше честен, за това съм му благодарна.
– Много благодаря за отделеното време, госпожице Шанкова. Часът приключи. Вярвам, че разказаното от вас бе полезно за учениците ми. Ще извикам човека от охраната да ви закара вкъщи. Още един път благодаря и ви пожелавам бързо възстановяване. Деца?
Към младата жена заваляха пожелания за здраве, късмет и щастие. Добродушната Таня дори я прегърна и я целуна плахо по бузата. Илиан мълчеше, извърнал глава към прозореца.
Учениците бяха излезли в междучасие, само Илиян бе останал в класната стая. Той гледаше през прозореца как възрастният охранител бута количката на Дара Шанкова. Излязоха от двора на училището и се запътиха нагоре по улицата. Оказа се, че жената живее съвсем наблизо, в панелния блок до супермаркета. Илиян дори видя номера на входа – „Д“, като Дара.
Илиян си представи как Дара Шанкова стои самичка в апартамента. Зачуди се дали може да бута количката си при положение, че едната й ръка е гипсирана. Вероятно можеше, та нали каза, че криво–ляво се справя без чужда помощ. Стана му много мъчно за нея, и нещо друго му стана – долу, между краката. Изненада се. Възбудата му се засили, когато си представи как отмята с длани къдравата й коса назад и я целува зад ухото, а тя го гледа косо с големите си тъжни очи, неспособна да помръдне обездвижения си врат. Представи си как разтрива босото й стъпало в опит да му вдъхне живот, за да не виси то така неестествено, плашещо отпуснато. Искаше му се да я целуне така, че да изсмуче с устни всичката болка и тъга от нея. Искаше му се да й помага при къпането. Да, това със сигурност щеше да е страхотно! Щеше предварително да завие гипсираните й крайници с найлон, за да не се мокрят. И щеше много бавно и внимателно да й търка гърба, за да не изпитва болка в наранените прешлени. И щеше да я води с количката на кино или на театър. Ако се налагаше, щеше дори да й сменя памперсите, все едно тя е бебе. В момента тя до известна степен бе като бебче. Да.
А след време тя може би щеше да му стане учителка по история?
Но първо трябваше да се извини за неудобните въпроси и да я попита дали би приела услугите му. Това беше най-трудното, най-притеснителното. Тя вероятно щеше да му се изсмее и да го изпъди, но той бе твърдо решен да опита, струваше си да опита.