автор: secret_rose

Изтича сън
под палещите дни на самотата.
Отровен сън, отчайващо, до истина сломен,
подобно мисъл,
разтопена в тъмно блато,
в което няма ни пазач,
ни дъно,
нито тлен.
Една безкрайност, плиснала по прага на очите,
отвъд болезненото, свито същество
на малкия ми аз,
до там, където никога не ще разцъфне
бяло цвете,
не ще обори тъничка снага
нито един
налят и златен клас.
И точно този сън,
недостижим за сетивата и мечтите ни
ще бъде жътвата,
скосила полета на моята ръка,
с която някога обичах да попивам
малки
рими
от сълзите ти.
С която утрешният ден
ще заблести в едно
изчистено
от думите
сега.