автор: marisiema

Пристигна пролет, а вали и вее.
Май северът открехнал е врата
и клоните лудеят ли, лудеят.
Заплита паяжини хладната вода.

Поглеждам улицата вън, където
старица непозната приближи,
погледна уморено към небето,
към мрежата от водните конци.

Изправи се до пейката на завет,
протегна костелива длан напред
и във ръката с изкривени стави
събра от водната везба парче.

Ръката й немощна се разстресе
и вятърът й грабна водното сукно.
Тя, стара и прегърбена от немощ,
бе сякаш сухо, скършено дърво.

Загледах силуета й във здрача
и майка си във нея припознах.
Навярно като нея стъпвала е плахо,
самотна и във буря, и във мраз.

Дъждът вали и вятърът не спира,
и мрачна нощ се спусна над града.
Немощната съарица си отмина,
за да потъне в свойта самота.

Животът труден я изпил до капка.
Отвял надежди и мечти далеч.
Измръзнала, ще си поплаче в мрака.
А нейде има щерки, синове...

Закриляла ги е години здраво.
Със обич гледала е как растат...
Защо животът е така неблагодарен
към старите в последния им път?!...