автор: ambrouse

Сетивата й бавно се разбуждаха след дългия сън и започваха да подават неприятни сигнали. Клепачите й изпърхаха за момент, после натежаха и се затвориха отново. В този момент на Ерика й се прииска да не се събужда. Усещаше, че сънят я предпазва от някои неща. От някои много, много лоши неща.

Пет минути по-късно вече бе напълно будна. Изохка, болеше я цялото тяло. Чувстваше се като прегазена от слон, или от стадо слонове. Съмняваше се, че ще може да стане, съмняваше се дори, че ще може да проясни съзнанието си дотолкова, че да успява мисли. Обаче трябваше да се стегне, за да се опита да разбере къде се намира.
Отвори очи. Мястото й бе смътно познато. Мръсна капандура с огромна паяжина в единия ъгъл, силно скосен дървен покрив, малка камина до вратата. Със сигурност бе влизала в този таван и преди. На масата под капандурата имаше саксия, в която се мъдреше… стрък свежа коприва. Зелените листенца блещукаха на ярката светлина, идеща от уличната лампа. Копривата сякаш бе сложена на показ.
Ерика присви очи и опита да се концентрира, измъчваше я фактът, че не можеше да разбере къде е и какво се е случило. Нима губеше разсъдъка си?
Трябваше да се надигне, не можеше просто да лежи като примирено със съдбата си пребито куче.
Надигна се на лакти. Главата й сякаш тежеше тонове. Дали някой не я бе дрогирал? Дали не се бе напила? Нямаше никакви спомени.
Докато се изправяше в седнало положение, я сряза остра болка в кръста и краката й изтръпнаха за момент. Стенейки избърса сълзите в очите си с длан и тогава забеляза, че целите й ръце са в синини. „Някой ме е пребил! Защо? Кога?“ Не си спомняше да е участвала в скандал. Изобщо нищо не се спомняше. Разтърка пулсиращите си слепоочия. Прокара длан през къдравата си кестенява коса и в пръстите й се заплетоха изтръгнати кичури коса. Тръсна ръка и те паднаха на прашния дъсчен под, върху който се търкаляха няколко мъртви насекоми. Брадичката й се разтрепери от нерви – болката и мъчителната неизвестност й идваха множко.
Стъпи на пода с левия си крак. Десният отказваше да се сгъне в коляното. Оттласна се от леглото и се изправи. Успя да се задържи права, въпреки силния световъртеж. Заоглежда се с надеждата да намери за какво да се подпре. Дъхът й излизаше на пресекулки. При всяко по-дълбоко вдишване, по протежението на ребрата й се стрелкаше остра болка.
Опитваше трескаво да си спомни кой й е причинил всичките тези беди.
Закуцука към вратата и тогава видя, че върху варосаната стена вляво от нея има надпис: „Копривата не е това, което е.“ Някой явно бе гледал „Туин Пийкс“. Ха-ха. На лицето й се появи крива усмивка, която обаче бързо бе изместена от озадачено изражение. Защото написаното на ръка с едри зелени букви бе с нейния почерк. Нямаше никакво съмнение. Това на стената бе написано от самата нея. Ерика отново се разплака, мислеше, че полудява. Приближи се до саксията и се вгледа в копривата. Изглеждаше съвсем истинска. Пипна я. Пареше. Хич не й бе до загадки. Искаше да се прибере вкъщи и да… само че не знаеше къде е това вкъщи.
Взе подпряната на стената дръжка от метла и подпирайки се на нея, се заклатушка към изхода. Вратата бе заключена. Не изглеждаше особено масивна, но в това си състояние Ерика едва ли щеше да успее да я разбие. Сведе глава и в отчаянието си заблъска по вратата. Никой не я чу. Обаче още от самото начало, незнайно защо, тя бе убедена, че в къщата има някого… или нещо.
Тогава мерна ивицата светлина под вратата. Оттатък явно светеше лампа. В средата ивицата бе по-тъмна, сякаш някакъв предмет, или стоящ неподвижно човек, хвърляше сянка.
Любопитството й надделя. Стиснала дръжката на вратата, внимателно се наведе и приседна, изпружвайки напред десния си крак, който чувстваше като закован с ръждиви пирони в коляното. Легна върху мръсния под. Ококореното й дясно око бе на нивото на прага. Надникна. За секунда мерна оттатък безплътни сенки, после чудовищна болка прониза кафявия й ирис.
Пищейки, Ерика се изтърколи настрани, от окото й капеше кръв. Не виждаше нищо с него. Треперещите й пръсти напипаха тънка треска. Опита се да извади проклетото нещо, но то бе забито твърде дълбоко. Копнееше да изпадне в безсъзнание и да се събуди, чак когато този ужас е отминал. В лъскавата месингова решетка на камината видя отражението си. От окото й стърчеше клечка за зъби, кръвта се стичаше на тънки струйки по бузата.
Изведнъж съзнанието на Ерика се проясни и тя си спомни всичко. Спомни си как злите духове я измъчваха цяла ден, замеряйки я с предмети, бутайки я по стълбите, скубейки косите й. А тя не можеше по никакъв начин да им се противопостави, нито да избяга. Бе се озобала в плен на старата къща, която бе закупила преди седмица. Тогава се бе присмяла на местните, които я предупреждаваха, че мястото е лошо.
Обаче сега знаеше какво трябва да направи. Докато злите сили издевателстваха над нея, тя откри в интернет изпитана рецепта за прогонването им. Трябваше да сложи свежа коприва в жарта на огнището и да прибави към нея бенка от лицето си, точно в дванайсет в полунощ. Толкова лесно и просто! Даже бе приготвила всичко предварително. Единствената й грешка вероятно бе, че се надруса с диазепам, но ако не го бе направила и не бе изпаднала в ступор, нямаше да може да изтърпи гаврата. Дали обаче не бе закъсняла? Извади телефона си и погледна екрана му. Дванайсет без пет.
Изправи се на крака възможно най-бързо, взе саксията с коприва от масата и я занесе до камината. Сега оставаше по-трудното. Наведе се над огледалцето си и отряза с нокторезачка бенката на дясната си буза. Болката бе силна, но не представляваше нищо в сравнение с тази в продупченото око.
Когато копривата започна да пука и почернява в жарта, а парченцето кожа с бенката – да цвърчи, на Ерика изведнъж й олекна на душата. Нямаше съмнение, че магията е подействала. Дори болката намаля. А въздухът сякаш стана по-лек за дишане. Да, всичко вече бе наред!
Погледна тъжно надписа на стената с оцелялото си око. Сутринта бе наясно, че след толкова голяма доза диазепам няма да знае на кой свят е и че ще има нужда от подсещане какво трябва да направи. Отначало бе възнамерявала да напише: „Хвърли копривата и бенката в огъня“, но се бе отказала, защото така щеше да предупреди Злото, което неведнъж бе проявявало невероятна интелигентност.
Промърмори:
– Трябваше да се сетя, че това е напомняне, което съм отправила към себе си! Ама че съм глупачка!