Мълчат днес селата ни, свели челата си,
посипани с мъртви листа и забрава.
Огънати покриви капят от раните,
проплакват греди, почернели от старост.
Мълчат в самота и смаляват телата си,
притиснати в храстите диви, разперени.
Без зов на петли се прокрадва зората им,
без песен и шум настаняват се вечери.
Мълчат, а сълзите се стичат по вадите,
дълбаят пролуки, дълбоко се вият.
В мъчителна болка умират селата ни,
загубили огън, остарели, безсилни.
Врати се люлеят, в ръжда са бравите,
стаили лъжлива надежда за връщане.
Прегърбени, в немощ, простенват стените
във боя с коварния вятър намръщен.
Мълчат и топят се (ничия собственост)
от жажда набръчкани, грозни, напукани,
притворили мътни очи на самотници,
изтръпнали в бурния порив на ужаса.
Мълчат, дано чуят пак стъпки забързани,
дошли отдалече, тъй дълго очаквани,
измъчени, морни след дългото тръгване
да мият и кърпят кървящите рани...