автор: secret_rose

Светът се е увил със самота.
Доброто се измъква по терлици.
В канавката - ранена красота
издъхва под крило на сляпа птица.
От кървавите пръски не личи -
бе гълъб бял, с олива, мир и нежност.
Следиците му някой заличи
по варните дувари на надеждата.
Небетата тъмнеят посред ден.
Вали градушка с тътен на куршуми.
Земята като с нож е разчленена,
подялбата - изсечена от думи,
а дрипавата проза е без дом,
с поезията под зебло се скитат.
Корици не останаха без взлом,
нито сърца. Ни друго непробито.
И няма шир без хорска нищета,
без болка, без омраза и без мъка.
И ни кьошенце, дето да смета
две шепи обич, да не е разлъка.
Да не изсъхва тихо този свят.
И някъде бял гълъб да зарее
под слънчево небе,
та брат до брат
човеците мира си да засеят.