автор: tearfly

Барът ни сграбчи. Две напълно непознати.
Счупих си тока и се подпрях на рамото ти. Толкова ми трябваше, за да срещна очите ти – два отегчени изумруда, които сякаш току-що намериха пристан и потънаха до върха на кожените ми обувки.
Нощта ли крещеше, смахнатият диджей или просто и двете крещяхме от самота.
Ръката ти улови моята. Къде си била? Претърколи езикът ми и се спря в твоя без капчица свян. С този аромат на дива мента ли покоряваш света, който точно сега диша ускорено и настръхва зърната ми?
Стая 305. Роклята ми е на земята. Точно там са и задръжките ми. Казваш, че съм като порцелан и плъзгаш меката си ръка по кожата ми. Малка капчица сладост потича плавно между бедрата ми само от шепота ти, улавяш я с върха на езика си и следваш пътя ѝ в обратна посока. Разбиваш цялата ми вселена с пръстите си.
Ръцете ми сресват и рошат меката ти коса, късите задъхани стонове, шепот и мрак, плуваме в неоново отражение. Плъзгаме се върху съвършения миг, бедрата ни се преплитат…
На 33 съм. Чувствам се на сто. Добре сложена. Черна коса с бретон. С две деца. Без мъж. Обичам да чета книги. Да потъвам в свят, който е далече от моя. Широко скроена съм. Любовта между две жени не ме кара да затварям книгата. Завладя ме тази история. Нещото, което няма да ми се случи, е в ръцете ми. Прелиствам страниците. На места настръхвам, което ме кара да разбера, че не съм се епилирала поне от два месеца, но не ми пука. От работа вкъщи. Децата се справят сами. Рано се наложи да пораснат. Работя на струг. Прецизна съм, което не успях да постигна в битието. Живот без мярка. Това е. Първо влюбване - и главата ми се отсече. Памперси. Готвене. Пране. Душата ми спря да расте. След пет години брак разбрах, че съм я загубила. Беше счупена с облегалката на стола, когато мъжът ми, мъртво пиян, но не чак толкова, че да замахне и стовари гнева си върху лявото ми рамо, точно докато миех чиниите. Не му беше за първи път.
Събудих се в болницата. Мъжът ми – ще го нарека Петър – се усмихваше виновно, галеше ръката ми и я целуваше. Дръпнах я погнусена. Той не забеляза това. Стегнах се и влязох в роля. Като малко момиченце бях много добра. Гътвах се на земята и се правех на умряла. Чувах родителите ми как ридаят, а ъгълчето на устните ми се усмихваше. Колко е лесно да предизвикаш някого и да разбереш, че те обича. Сега обаче, играта беше друга.
Болничната стая беше просторна и светла. Душата ми се завъртя и се върна отново в мен. Петър ме гледаше с очакване и леко безпокойство. Здравейте, вие докторът ли сте, попитах Петър. Очите му придобиха онзи тъмен цвят, когато изпадаше в емоционална безизходица.
Така добре изиграх жена в амнезия, че докторите също ми повярваха. Единственото нещо, което ми се получи с лекота в живота.
Последва бракоразводно дело. Все пак живеех с непознат. Законът ми влезе в положението.
Завъртях се във водовъртежа на нищо независещите. Борбата с демоните и бесовете стори път на безметежното и простото. Агресивността и лицемерието не бяха същността на моя свят, затова създадох свой. Не исках сътресения, а стабилност за моите крака, което доведе до нещо друго.
От скука се научих да си лакирам добре ноктите. Сега се снимам с маргаритки между пръстите на краката и ги качвам в Instagram. Също толкова добре се справям и с контура на веждите. Изглеждат леко въпросителни и закачливи. Съседът също е възхитен. Затова често му свършва солта и виси на звънеца ми с празна чаша. На мен ми е рано за всичко. Предпочитам животът ми да изтича покрай мен, без да съм в него, като предпазна мярка.
Чувствам се извън стадото и извън всичко, което е.
Заставам до прозореца, като хипнотизирана. Хората крачат забързани по улицата. Лицата им ми се струват безизразни. На балкона, отсреща, жена простира боксерки и сутиен. Изглежда весела. Сякаш я чувам да тананика. Неволно ръката ми се вдига към бузата и избърсвам сълза. Кога е прескочила препятствието на клепача ми без да разбера, че изобщо е там? Дори чувствата ми текат извън мен.
Иска ми се да се включа в играта. Да припадна на плочките на улицата и да се стекат хора. Някой да го е грижа за мен. Дори да е някой, играещ същата игра.
Обличам любимата си рокля. Часът е девет вечерта. Високи токчета. Вече съм на улицата. Отказах се да припадам. Ще бъде по моите правила. Без други хора и без съчувствие.
Какво прави сама жена в бар? Пие и доказва на себе си, че още може да влезе безпрепятствено в един обикновен мъжки поглед. Трето мартини - и светът не изглежда толкова зле.
Погледнах ръцете си - две пусти улици. Тъмнината в бара ме кара да забравя за тях. Елементарно: нещо, което не виждаш, не съществува.
Вентилацията е слаба. Потя се. Подскачащите светлини се плъзват по голите ми рамене към деколтето и приличам на блещукаща лунна пътека. Затварям очи и се смалявам. Ставам толкова малка и ме хваща страх от абсолютната ми невидимост. Невидима ставам и за себе си. Животът е в глътка мартини и пътя му към забравата. Барманът ми налива четвърто. Равният му поглед доизгражда стена между мен и всичко останало.
Станах от стола, защото почувствах, че се задушавам. Отломки от спомени започнаха да ме обстрелват като метеоритен дъжд. Спомени, в които всъщност нямаше нищо, което да заслужава дъха ми. Усетих нестабилност и токът ми се счупи. Залитнах и времето започна да тече бавно, и да ме смачква.
Подпрях се на нечие рамо и две ръце ме изтръгнаха от празната кутия на съзнанието. Очите ѝ – два отегчени изумруда, очи видели и истината, и лъжата, станаха арбитър на разглобеното ми тяло и потънаха в него, а аз – в устните ѝ.
Стая 305. Другото го знаете.