автор: leslieshay

- Богове, видяхте ли тази светлина! – възкликна Марго.
Трите момичета седяха една до друга на една от дългите маси. След ритуала в дворцовия храм апетитът на всички се бе отворил и в момента вечеряха и оживено обсъждаха случилото се.
- Изобщо не изглеждаше безопасно. – каза Франсис, хвърляйки сърдит поглед към групата страшници, които се бяха разположили на кралската маса.
- Беше красиво. – каза Елизабет.
- На теб страшникът ти е размътил мозъка. – ухили й се Марго. – С този танц...
- С това въртене, въртене... – продължи Фран.
- Стига. – начумери им се Лизи.
- Въртене, въртене! И как само си шепнехте!
- Винаги съм твърдяла, че за разбитото сърце няма нищо по-здравословно от нова любов. – заяви авторитетно Марго.
- Така ли си правила? – подсмихна се Елизабет. – Винаги?
Трите се закикотиха и продължиха да си приказват. Лизи се стараеше да не поглежда към Финиан Калахан, за да не предизвика още закачки, но въпреки това погледът й се стрелна към него. Той въобще не се и опитваше да се прикрие, ами съвсем открито си я зяпаше и когато очите им се срещнаха, й се усмихна чаровно. Преди да се е усетила, тя му върна усмивката, а после припряно забоде поглед в чинията си, усещайки как се изчервява. Не беше като да го харесва – даже напротив, струваше й се твърде арогантен и самоуверен. На нея й допадаше мъжете да са по-чувствителни, като Мартин. Не, не, тръсна глава, нямаше да мисли за него. Пък и дори и да го харесваше, той надали щеше да остане в Рива повече от седмица. Или пък не? Девойката наистина не знаеше какви са плановете на Акантусите, можеха и да оставят представител в кралството, за да поддържа кристала. Ако Финиан останеше... Не, наистина не можеше да каже, че го харесва така. Но определено й бе любопитна цялата тази работа с магията. Искаше да го разпита каква е била тази течна светлина, да узнае какво е да боравиш с магия. Изглеждаше й толкова вълнуващо и мистериозно, че бе невъзможно да не иска да научи повече. При тази мисъл въздъхна. Естествено, ако започнеше да задава въпроси за магията, баща й сигурно щеше да я заточи в зимната им резиденция, където по това време на годината компания щяха да й бъдат единствено чайките и орлите, гнездящи по скалите.
Мартин едва ли щеше да я спре да разучи темата. Дядо му бе колекционер на редки знания, както сам обичаше да се определя. Веднъж, когато баща й се опитваше да подсигури връзки със семейството, бе успял да издейства покана и за тримата с майка й. Останаха цяла седмица в резиденцията на възрастния лорд и именно там Елизабет видя най-голямата библиотека през живота си. Цели два етажа бяха заделени за книгите, които бе събирал, а още два бяха посветени на причудливите предмети, които бе намерил по време на пътуванията си. Защото лорд Рийв Чейс бе пътешественик, обиколил Фриниа, Еримор, стъпвайки дори в Хайрини. Историите, които й разказваше, бяха колкото невероятни, толкова и интересни, стотици пъти по-добри от приключенските книги, които тайно четеше. Дневниците, които си бе водил и които й показа, описваха места, животни и хора, които трудно би могла да си представи, ако не бяха набързо щрихованите рисунки, пъстрещи страниците. Имаше толкова много неща, които можеше да научи от него, но сега никога нямаше да успее. Не е честно, помисли си. Марго нямаше да оцени всичко онова, а когато лорд Рийв неминуемо починеше – все пак надхвърляше осемдесетте - вероятно щяха да разпродадат всичките му вещи. И тя нямаше да е имала възможност да разгледа всичко.
Въздъхна отново и се облегна назад в стола. Имаше чувството, че самият замък отразява унилото й настроение. Светлината от полюлеите вече не бе така ярка, а музиката звучеше някак приглушена, сякаш музикантите бяха покрити с дебело одеяло. Елизабет повдигна глава, за да потърси родителите си. Ако свещите догаряха, може би бе време да се прибират. Само че като погледна към огромния кристален полюлей, разбра, че не светлината е проблема. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че свещите горяха все така ярко и пламъците им се отразяваха и блещукаха, но просто светлината бе поглъщана от сенките, които сякаш бавно пълзяха напред.
- Какво става? – запита се тя разтревожено.
- Какво? – изгледа я Марго.
- Светлината.
Приятелките й се озърнаха объркано.
- Какво за нея?
- Не виждате ли? Сенките я закриват.
Сега вече момичетата я погледнаха притеснено. Франсис внимателно се пресегна и й взе недокоснатата чаша с вино.
- Мисля, че ти стига толкова.
- Напротив, даже й долей. – възрази Марго. – Днес преживя много. Отразило й се е.
Елизабет не им обърна внимание. Сенките започваха да придобиват очертания. Кръвта във вените й замръзна.
- Наистина ли не го виждате? – попита разтреперано.
- Кое, Лизи? – попита Франсис с примирена въздишка и погледна в ъгъла, в който Елизабет бе впила ужасен поглед. - Няма нищо там!
Лизи поклати глава невярващо и сетне потърси Финиан. Той продължаваше да я наблюдава, но този път нямаше и помен от усмивка на лицето му. Вместо нея имаше въпрос. „Какво има?“, оформи с устни.
Елизабет посочи към ъгъла, към сгъстяващите се сенки, които се протягаха напред, все по-напред. Към хората. А после в ушите си чу тихо „пук!“ от промяната в налягането и светлините изгаснаха.
Чу се плясък на криле. Съскане. Нещо бе при тях в непрогледния мрак.
- Какво става? – изхълца уплашено Франсис. Нейният глас беше единствения в настъпилата тишина.
Елизабет не можеше да й отговори. Собственото й сърце биеше до пръсване, а гърлото й се бе свило от страх. Неестественият мрак сякаш се просмукваше в костите й, вцепеняваше я.
Извенъж се чу звук като от изчаткването на кибритена клечка. От масата на краля изхвърча кълбо огън, което излетя нагоре, нагоре, опирайки се почти в тавана на залата, където увисна, пръскайки слаба светлина. Нещо изцвърча. Звукът изобщо не беше от този свят. Нокти изтракаха по мраморния под. Въздухът се раздвижи до крака на Елизабет и тя подскочи изплашено.
- Какво? Какво! – викна Марго и скочи върху стола си.
- Не знам! – проплака Лизи.
Не искаше да поглежда какво има долу. Не искаше да знае.
Трябваше да знае.
Много бавно насочи поглед към мрака на пода. Във вените й течаха ледени късове страх, роклята лепнеше за гърба й, пропита със студена пот. Писъкът заседна в гърлото й, като осъзна, че тъмнината в краката й бълбука и кипи. Движи се. И има стотици мънички очички, които присвяткват.
- Богове. – прошепна и се покатери на стола си.
- Какво? Какво има там?! – изхлипа Франсис и също се покатери. Въпросът й проехтя по протежението на цялата маса, повтарян от всички гости, които също се закатериха по масата и столовете, разбутвайки храната, пръскайки кристалните чаши под обувките си.
- Веднага слезте! – гласът на Ръдфорд надвика суматохата. – Слезте! Бързо!
Преди някой да е успял дори да оформи какъвто и да е въпрос или възражение, плясъкът на криле се чу отново. Под светлината от магическата сфера над главите им проблеснаха черни нокти. Марго изпищя. И изчезна.
- Марго! – извика Елизабет, оглеждайки стените, тавана, пода. – Марго!
- Помощ! – чу се писъка й. – Пом...
Изхрущяване. Мокър, лепкав звук, който накара вътрешностите на Лизи да се преобърнат.
- Марго...
- Долу! – гласът на Финиан прозвуча съвсем наблизо, но тя не можеше да го види, заради стърчащите хора. Не искаше да го търси. Не искаше да вижда повече. – Залегнете! Снишете се!
Елизабет се подчини, почти пропадайки на колене. Над главата й пак профуча нещо, което в следващия миг лумна и изпищя. Съзнанието й не можеше да осъзнае какво вижда – само, че има ципести криле, които изгаряха като хартия. Създанието падна на земята, където страшниците го заобиколиха. То се сви, започна да се върти, зъбейки се. Бегло напомняше на жена с бяла, почти искряща кожа. Около главата й се виеше ореол от мрак, който напомняше за коса. Чертите бяха ъгловати, очите – черни бездни върху бялото лице, а устата... Устата бе широка от единия до другия край на челюстта й. Тънки устни се извиваха, разкривайки ред остри, триъгълни зъби, от които капеше тъмна течност. Кръв.
- Мора! – изкрещя един от страшниците и около създанието се издигна блещукаща клетка, в която то се блъсна вбесено, просъска и се отдръпна в центъра й.
- Има още една тук! – викна друг и още едно огнено кълбо освети далечния ъгъл, където друг демон висеше с главата надолу, впил дългите нокти на ръцете и краката си в тавана. За един кратък, налудничев миг Елизабет си помисли, че прилича на някоя прокълната фея.
- Изведете краля и кралицата! – нареди Ръдфорд.
В мига, в който го каза, паникьосаните благородници като един осъзнаха, че ако не направят нещо, ще бъдат изядени в балната зала, докато Величеставата се спасяват. Наскачаха от столовете и масите и се втурнаха към кралската маса. Някой изкрещя и замлъкна рязко.
- Кракът ми! – изпищя някаква жена и пред очите на Елизабет, която бе останала на стола си, бе погълната от бълбукащия мрак.
- Върнете се по местата си! – извика Ръдфорд.
Но хората бяха твърде изплашени, за да го чуят. Продължиха да се блъскат един друг, да се бутат и да се събарят. Елизабет мерна лицето на майка си и моментално се отърси от потреса си.
- Мамо! – завика. – Мамо!
- Лизи? Елизабет! Ела!
- Не мога! – изплака в безсилието си, гледайки мрака на пода.
- Елизабет, ела веднага! – чу гласа и на баща си.
- Нека отидем, Лизи. – изхлипа Франсис. – Нека се махнем от тук.
- Страх ме е!
А Франсис само я погледна и хукна. Заряза я просто така.
- Елизабет! – извика пак майка й и момичето видя как тръгва срещу тълпата, към нея. – Лизи, ела!
Хората бутаха и блъскаха майка й, но тя не се отказваше. Девойката също не биваше да се отказва, трябваше да прояви смелост. Пое си дъх разтреперано, изтри сълзите си и тъкмо щеше да спусне крака си на пода, когато мората на тавана издаде нечовешкия си крясък, изповръща лепкав мрак срещу страшниците, които редяха заклинанията си отдолу, и изхвърча. Право към бягащите хора. Право към родителите й.