автор: LATINKA-ZLATNA

(Превод от босненски)

Блажена е подкрепата чрез разбиране;
от страна на духа на времената на града
тя идва с тържествена стъпка по стълбите,
придружена от сериозни лица със стриктно мълчание.
Ритъмът в музиката барабанѝ одобрително.
Цветът на времето в отговор на призива на съвестта
определено дава остри ръбове в простора
и с яснота влиза в спокойните погледи,
докато падат листа за бъдещи книги
на паважа на площада на истината.
Който иска и желае, може да одобрява отричането
и подвеждащо да се вземе вкъщи неговото разбиране!
И какво тогава общо имат другите с това?!
Колко е висока стената на гордостта
и колко болезнено падането от по-горе?!
По време на процеса на кристализация в ума
гражданите ще преминават по моста
на реката на моя град.
Това е дълга колона от търсещи мечтатели.
Не могат да подкупят всички поколения
веднъж завинаги!
Остава песента – портата на небето,
като последното убежище за изгнаници,
чиито погледи са приковани към стената на мрака,
стоейки нямо в центъра на властта,
покрити с гъсти, студени сенки,
от които крилете на птиците са замръзнали
и ледените пъпки са визия за красота.
Как да се избегне от погледа на очите,
когато на улицата тя трябва да излезе,
колкото и височината на стената на лукавство
да брани входа на светлината на истината?!
Блажена е подкрепата чрез разбиране,
спускайки се по склона до площадите,
а горе, на котата, остават пламъците
да пазят зорко нощта от суматоха.
Издигат се знаменити кули,
градът се шири във височина,
хиляди мечти и един сън
текат в коритото на реката с пламнала визия!
Не е угасен огънят на желанията,
нито жарта на живота се сътворява в праха на забравата.
Чуйте, събудени,
докато пее дълбината на спомена!

Стъпката е тържествена,
а чукът звънлив,
тротоарът е горд от спомени
и всеки отпечатък върху лицето на камък
е ясен знак за посланието на Вечния,
Който Е увит в тайни платна
чрез продължителността на това, което ни обгръща,
и на нови пътни дискове,
да се стремим към това, което е обяснено ясно
и чрез думите на една картина говори
на език, на който думата звучи,
чиято ширина дава дълбочина
за откриване на нови пътища
за стъпките, които продължават неуморно да си отиват
през интервал от време, обикалящи в кръг,
сливайки началото и края
в една постоянна неделима единица;
и по някакъв чудесен начин
се шири блажената подкрепа чрез разбирането,
като дъжд,
падайки на заспалите покриви на града,
построен в долина,
чието речно корито го дели на две половини,
а мостовете го свързват неразривно.
Мостовете са хора,
които виждат мечта,
а мечтата е тази сребърна река,
която тече и винаги е там,
като гражданин, на когото структурата на съзнанието
променя костюма,
и остава в погледа същия искрящ знак
в бавния ритъм на стъпките,
павирани в продължение на векове,
озарявайки улиците.
Търсената мечта има път,
който води по остри рифове;
под краката пукат символи –
предлагат се унижения, обвити в блясък,
с всяка следваща стъпка на постоянството
еластичността в смисъла на разбирането расте,
разширява се линията на хоризонта за яснота,
думите са удължени сенки,
събитията говорят езика на драмата,
обзети фактори някъде се сумират.
Уловени сме в мрежата на времето,
от която не можем да избягаме.
Хвърлени сме на сцената, където се намираме в центъра.
Няма публика да проследи сюжета.
Едно място в дълбочината е празно,
някой липсва.
И липсва като нещо важно,
което може да се усмихне, да примами.
Ние сме малки,
но така много светим,
докато играем своята роля под контрола на прожекторите.
Наблюдавайки себе си от аудиторията,
докато пиесата продължава
в перспективата на перископното понятие,
преодоляваме логиката на пропастта
в един момент – в момента за момента!
Защото искрата
за искрата,
която не се гаси,
е живот!
Нещо,
което само от себе си отпада, то защо тежи?
А може да стане чрез процеса
и нещо друго, различно,
което е тайна
и няма да се обяснява,
защото няма да бъде повече от това, което е.

Блажена е подкрепата чрез разбиране.
Мостовете на реките на моя град
блестят,
обединяват Западната с Източната зора.

MOSTOVI NA RIJECI MOGA GRADA

Autor: Ibrahim Osmanbašić, B.i H.

Вlago rasterećenje kroz shvatanje
od strane duha vremena grada
dolazi svečanim korakom stepenicama
u pratnji ozbiljne tišine lica strogog.
Muzika ritmom bubnjeva odobravanja
boji vrijeme odazivanjem na poziv svijesti
odlučnost daje oštre ivice prostoru
i jasnoća ulazi u pribran pogled
dok padaju listovi budućih knjiga
na pločnik trga istine:
Ko želi, i hoće, može negiranje odobravati
i zabludu za dom svog poimanja uzeti!
I šta tad drugi imaju sa tim?
Kako je visok zid oholosti
i kako je bolan pad odozgo!
U toku je proces kristalizacije strukture svijesti
građana koji će prelaziti mostove
na rijeci moga grada.
Duga je kolona tragača-sanjača
Ne mogu se potkupiti sva pokoljenja
– jednom za navijek:
Ostaje pjesma – kapija neba
kao poslijednje utočište izgnanika
čiji su pogledi zakovani na zidu mraka
koji gluho stoji u centru moći
prekriven gustim sjenkama hladnoće
od koje se mrznu krila ptica
i lede pupoljci viđenja ljepote.
Kako izbjeći očiju pogled
kada na ulicu se izaći mora
ma kolike dizali zidine lukavstva
da brane prolaz svjetlu istine?
Blago rasterećenje kroz shvatanje
spušta se niz strmine na trgove
a gore, na kotama, ostaje plamen
da stražari budno nad noćnom vrevom
Uzdižu se tornjevi znameniti
grad se širi u visinu
hiljadu snova i jedan san
teku koritom rijeke vizija plamtećih:
Nije ugašena vatra želje
niti je žar života pretvoren u prah zaborava
Čujte probuđeni
dok pjevuši dubina sjećanja.

Korak je svečan
a bat zvonak
pločnik je gord na uspomene
i svaki trag na licu kamena
jasan je znak poruke vječne
što umotana u tajnu plovi
kroz trajanje ovo što nas obuhvata
i na nova putovanja tjera
da traži se ono što objašnjava jasno
i kroz riječi slikom govori
jezikom kome su riječi zvuci
koji širini dubinu daju
puteve nove otvarajući
za stope koje dalje neumorno idu
kroz prostor vremena što se vrti u krug
stapajući početak i kraj
u nerazdvojivu cjelinu trajnu,
i na neki čudesan znak
širi se blagoća rasterećenja kroz shvatanje,
kao kiša
koja pada na usnule krovove grada
dignutog u kotlini
koju korito rijeke dijeli na pola
a mostovi spajaju u nedjeljivo:
Mostovi su ljudi
koji vide san,
a san je ta srebrna rijeka
koja otiče a uvijek je tu,
kao građanin kome struktura svijesti
odjelo mijenja
a isti mu ostaje u pogledu znak iskričav
u laganom ritmu koraka
popločenog stoljećima
ulicom svanuća.
Tražeći san nalaze se putevi
koji vode uz grebene oštre
pod stopalima šušte simboli
nudi se poniženje upakovano u blještavilo
sa svakim narednim korakom istrajnosti
elastičnost značenja i poimanja narasta
produžavajući liniju horizonta jasnoće
riječima se izdužuju sjenke
događaji govore jezikom drame
oduzeti faktori negdje se sabiraju.
Ulovljeni smo u mreže vremena
iz kojih se ispetljati ne može
bačeni na pozornicu – gdje smo u fokusu.
Nijema publika prati fabulu
Jedno mjesto je prazno u dubini
i neko nedostaje
i kao da nešto bitno fali
što može osmijeh da izmami.
Mi smo mali
a tako velikog sjaja
dok igramo svoj komad pod reflektorima nadzora:
Promatranjem sebe iz gledališta,
dok predstava traje,
perceptivnim periskopom predodžbe,
premošćava se ambis logike,
u trenu – u trenutku zbog trenutka!
zbog iskre –
za iskru
što se ne gasi
a život što je
Nešto –
samo od sebe nije – to čemu teži
a može postati, kroz proces,
i nešto drugo i drugačije
što je tajna
i ne da se objasniti
jer ne bi bilo više to što jeste.

Blago rasterećenje kroz shvatanje
Mostovi na rijeci moga grada
blistaju
spajajući zapadnu rumen sa istočnim svitanjem.