автор: daro

...И не то –
тя ходи боса, топла, заснежена,
по все по-чувствени пъртини.
Поръсва едри капки сол –
размеква зими.
Сподавено преглъща
кори от Циганското лято
в подножието на зейналия зимник,
посред оплетките от паяжинна светлина
полепнала върху маслото и меда
на непровидното.
Едно мишле на име, Нето,
едва проходило в сумрака –
промушва се,
отстъпващо се приютява...

разстройва високата ѝ струна.
_____
/с благодарност към всички трудно разбиращи ме почитатели,
допринесли за все по-тежките ми… бруто дискусии със себе си/