автор: osi4kata

... и жесток е светът, ала пак го обичам.
Вижте как се извива дъгата!
Есента е разголила свойта плът неприлично,
подир себе си ръси листата
на отминал живот, на отминало време,
на греховни и сладки любови,
вятър остро реди на полята поеми,
те потръпват - съвсем беззащитни и голи.
Сякаш утре ще дойде безсърдечен косач,
ще замахне с косата и... толкова!
Ще им вземе главите. И разнася се плач -
носталгичен. Не плачат от болка,
плачат те за преди, за отминали дни,
за любовните клетви на вятъра,
беше млад той - гальовен и леко ревнив,
дните дълги, а нощите кратки.
И отгледаха с него много свои деца,
той докара за тях дъждовете,
той разчистваше облаци и щастливо игра
с дъщерите си и синовете си.
Но към края на лятото любовта прегоря,
прегоряха без нея полята,
а ветрецът любовен също тъй остаря,
озлоби се и стана на вятър,
и зашепна поеми, от които боли,
като звук от плющящи камшици,
а децата се пръснаха на различни страни,
всяко имаше път да си скита.
И дойде есента. Този свят е жесток,
ала, господи, как го обичам.
И очаквам косача да замахне широко...
а напролет ще цъфнат кокичета!


Р. Симова, 2017