автор: milyovelchev

Събух си обувките, чорапите, запретнах крачоли и минах през брода. Те стояха на моста и се целуваха.
Стигнах отсрещният бряг и нагазих в тревите от спомени.

Бе полунощ. Стояхме по средата на моста. Над нас — луна и звезди, отдолу — река, а отвътре разпенени чувства не просто текат, а бушуват, завличат...
Не трябваше да я докосвам, да я прегръщам, целувам! Не трябваше, но бях щастлив!
Хвана ме за ръка и ме поведе. Към другия бряг … към другия свят…
„Грях е това! — крещеше всичко в мен. — Не отивай! Върни се! Грях е…”
Не можах! Оставих се да ме води. Потънахме в мрак и треви.
Докоснах с устни най-нежните струни на нейното тяло, потопих се в топъл извор, разтопих се, сляхме се… Лятна буря, ураган ни завихри, полетяхме нагоре — към луната, звездите, към други галактики… Още помня, когато всичко отмина, я чух да говори нещо в съня си, потръпна и на гърдите ми отново притихна.
В клоните на дивия рошков, над нас, един славей запя.

Бях там. Сега се връщам обратно … по моста. Заставам на същото място. Над мен — луна и звезди, отдолу — река, а отвътре…