автор: tvoiapoznata

Много рано на другата сутрин, Владимир паркира спортния си мерцедес пред една красива градина.
Беше сам.
Сериозен и едва прикриващ махмурлука от предната нощ.
Владимир не беше спал.
Не легна изобщо. Нямаше време. Имаше да води важен разговор и не искаше повече да го отлага. Погледна към верандата на малката спретната къщичка, почти скрита сред уханните розови храсти. Лилия Лори вече беше станала и пиеше спокойно кафе. Видя го и се усмихна уморено.
Жената изчака Владимир да се настани срещу нея на масичката и му сипа чаша кафе. Той не продума нищо. Огледа се наоколо.
Къщата, в която беше настанил Лилия беше кокетна и достатъчно голяма, за да се почувства гостенката му удобно. Беше къща на два етажа, с огромна тераса на втория и веранда на първия. Лилия се беше отдала на градинарство. Градината й беше великолепна. Охраната, която шареше напред, назад, беше единственото нещо не на място тук. А охраната беше много. Владимир не искаше да рискува. На практика риск изобщо нямаше. Защото Лилия знаеше, че Роуз е в ръцете му, а и нямаше вече кой да и помогне. Точно това притесняваше Владимир. Ако тази жена решеше да избяга и да посегне на бизнеса или живота му, тя можеше да го направи съвсем спокойно и сама. Да, Владимир познаваше Черната вдовица добре, нямаше да си позволи да я подцени.
Лилия не си правеше илюзии, че с привидното си спокойствие го е заблудила, за това приемаше строгата охрана като необходимо зло. Не беше виждала самия Владимир от последния им разговор, непосредствено, преди да я доведат тук. За това сега го погледна с интерес. Знаеше, че е дошъл за нещо важно. И се молеше да не е станало нещо с дъщеря и. Владимир накрая проговори.
- Радвам се да те намеря в добро здраве, Лилия! – Тя се усмихна мило.
- Заслугата е изцяло твоя.
- Да – тя не се сдържа.
- Станало ли е нещо с Лия?
- Роуз.
- Да, с Роуз – Промърмори напрегнато жената. Владимир въздъхна и отпи от кафето си.
- Трябва да ти съобщя радостни вести, Лилия. Дъщеря ти отскоро вече е моя законна съпруга. – Лилия онемя. Беше такава рядкост да изкараш жената от прословутото и спокойствие, че Владимир не се сдържа и се усмихна.
- Какво си направил? – прошепна тя.
- Ожених се, Лилия. Няма ли да ме поздравиш?
- Какво е станало?
- Нищо, за което трябва да те информирам. – Лилия преглътна. Разбира се. Беше и казал каквото иска и определено не беше тук да бъде разпитван. Но тя продължи.
- Защо си дошъл, Владимир? Очевидно не е за да искаш ръката на дъщеря ми. Малко закъснял жест ще е!
- Знаеш, че не искам позволение за действията си.
- Не, не знам. Демонстрирал си рядко арогантност пред мен и хората, които те обучаваха.
- Да, бях добро момче.
- Склонна съм да не се съглася. Беше хитро момче.
- А ти не ми даде никакъв шанс.
- Дадох ти. Оставих те жив. – Владимир се усмихна. Лилия беше искрена.
- Е, аз ще ти върна този жест. Трябва да го оцениш, Лилия. – Жената не отговори на това.
- Хората ми живи ли са още?
- Да. – Тя го погледна. Владимир поклати глава.
- Не, Лилия. Това ти е достатъчно като информация.
- Какво искаш от мен? – Мъжът се изправи и се загледа в градината с ръце в джобовете си.
- Искам да поговорим.
- За Роуз?
- По бизнес.
- Тя не е ли бизнес? – Владимир се усмихна и на това, но очите му останаха студени.
- Не ти е присъщо да се заяждаш, Лилия. Трябва да си бясна.
- Говориш за детето ми, копеле. Разпореждаш се с живота му, сякаш ти е някаква марионетка. Това търпях до сега, много, много години. И вече съм бясна. – Владимир се обърна към нея и се облегна на парапета, все още с ръце в джобовете си. Беше спокоен, гледаше жената пред себе си невъзмутимо. Отговори и.
- Да, Роуз беше марионетка, но не в моите ръце. А във вашите. Направихте я жертва на собствената ви организация. Оставихте я да се включи в борбата, неподготвена. Не успяхте да я опазите и вините мен?
- Не те виня. Никой не те вини. Виня себе си, че не ти подрязах крилцата, когато можех.
- И тази грешка се пише изцяло на твоя сметка.
- Да. И вече виждам резултата.
- Оплакваш ли се?
- Смея ли?
- Не си заслужава, Лилия! Минала си през по-голям ад от това да си пиеш кафето на верандата. – Лилия присви очи, но не посмя да се заяжда повече с Владимир. Усети, че става опасно.
- Няма по-голям ад от това, да видя краха на Лори. – Жената вече не се заяждаше, последните думи изрече тихо, с въздишка. Владимир си запали цигара и я погледна.
- Трябва много да си го обичала. – Очите и просветнаха злобно на секундата. Моментната слабост, която си бе позволила, изчезна. Погледна яростно Владимир и заяви с твърд глас.
- Не си човекът, с който ще говоря за паметта на Алек. – Владимир прие, че е преминал границата и отговори много по-човешки.
- Александър Петров почина. – Лилия вдигна глава. Той продължи.
- В неделя. От инфаркт. Това исках да ти кажа. – Лилия продължаваше да не реагира. Стоеше и гледаше втренчено Владимир. Мъжът отвърна на погледа.
- Искам да ми кажеш как се чувстваш сега! – Лилия поклати глава нервно. Да, беше успяла да запази самообладание, но нишката на разговора вече и се губеше. Петров беше умрял. Мирно и тихо. Доживял до дълбоки старини. А Алек, нейния Алек...Лилия замръзна. Владимир чакаше търпеливо. Четеше през нея, като отворена книга. Тя накрая реагира.
- Не те интересува как се чувствам.
- О, напротив.
- Александър Петров умря сравнително спокойно. Смъртта на съпругът ми остана неотмъстена, а това, което остави след себе си, беше унищожено от сина на Петров. – Владимир я изгледа замислено. Гледаше я без да продума нищо прекалено дълго. Накрая въздъхна.
- Значи съм бил прав.
- Какво?
- Александър Петров умря сам и нещастен, отритнат от собственото си семейство, без организация, без кауза, заточен в затвора до живот. Но ти не си доволна,нали? Таиш голяма злоба в себе си, Лилия. Тази злоба няма как да не се отрази на дъщеря ти.
- Не смей... – Лилия се отдръпна инстинктивно, уплашена от погледа на Владимир. Той промърмори хладно.
- Заплашваш ли ме? – Лилия възвърна самообладанието си и преглътна трудно.
- Предизвикваш ме нарочно и не знам какво целиш. Знаеш прекрасно позицията ми по този въпрос. За това съм тук. За това съм в ръцете ти. Ти и баща ти бяхте единственото нещо, с което не можах да се преборя.
- Да. Той беше твоя еднорог.
- Какво искаш, Владимир?
- Дъщеря ти!
- Какво?
- Права беше в началото. Отношенията ми с дъщеря ти са си лично мой проблем. Но ще се отнася до всички околни, включително и теб, това, между мен и Роуз, са чисто бизнес отношения. – Владимир запали цигара и продължи. – През всичките тези години си мразила баща ми и си го обвинявала за смъртта на Лори-младши. Позволила си личната ненавист да отрови организацията ви. Нещо, което аз никога не бих допуснал. Позволила си Роуз да бъде покварена от тази омраза.
- Дадох и свободата да решава.
- Накара я да избира между семейството и самотата. Това ли наричаш свобода?
- Тя винаги е била част от нас.
- Не, Лилия. Не беше. Престана да бъде част от вас още първия път, в който ме изгонихте от лагера. – Владимир се усмихна. Лилия беше нащрек.
- Да, Лилия. Знам, че си сключила сделка с нея, тогава. И знам, че веднага след завършването си е избягала във Варна.
- Какво целиш, Владимир? Какво искаш да докажеш, като ми обясняваш колко лоша майка съм? Мислиш ли, че не го знам? Оставих детето си за десет години само, защото приличаше на баща си?
- Не това ме интересува и не ме интересува грехът към собствената ти дъщеря.
- А какво те интересува?
- Роуз вече не е дете, Лилия. Тя е голяма жена. Искам да съм сигурен, че тази жена ще остане с мен до живот. – Лилия се объркваше все повече.
- И как ще ти помогна аз, Владимир? Като момичето дори не знае, че съм жива?
- Ти знаеше ли, че възнамеряваше да ме убие?
- Опазил Бог. Не! Никой от нас не знаеше. Ти какво си мислиш? Че сме чудовища? – Лилия се замисли сериозно. – Е, ако не бяхме прекалено заети да се защитаваме от теб, може би щяхме да предугадим намеренията и. За съжаление знаеш какви бяха обстоятелствата.
- Сергей знаеше ли, че е на негова страна?
- Да.
- Колко добре я познаваше? – Лилия не побърза да отговори на този въпрос. Обмисли добре следващите си думи.
- Питаш кой я познава най-добре ли?
- Да.
- Майк.
- Майк?
- Да. И ти сам трябваше да се сетиш за това. Всички други я обичаха и пазеха. Майк? Буквално израстна с нея. Мина през всичко това с нея.
- Не, не е минал. Боян беше с Роуз във Варна.
- Да, може да си прав. И все пак си мисля, че именно Майк й беше сродната душа. Той знае как мисли момичето ми.
- Не съм доволен, Лилия. Не това исках да чуя.
- А какво искаше да чуеш?
- Ще се опита ли отново да ме убие?
- Ако я ядосаш достатъчно... – Владимир избухна в смях. Накрая, когато се поуспокои малко, промърмори.
- Да, всъщност си много права. Не ти трябва да я познаваш отлично, за да се сетиш.
- Владимир. – Лилия въздъхна. – Вариш ме на бавен огън. Ще ми кажеш ли какъв е проблемът, наистина? Знам, че си прекалено арогантен за да се съобразяваш с чуждото мнение. Също така знам, че си достатъчно благороден, за да не си играеш с хората без причина.
- Не си играя с теб.
- Играеш си. По много жесток начин. – Владимир я погледна замислено и попита.
- Нейтън може ли да се оправи с нея?
- Би могъл.
- Би могъл?
- От всички, на него тя има най-малко доверие. Докато растеше Роуз, Нейтън не се задържаше много,много в България.
- И с право му няма доверие. В момента Нейтън е връзката ми с вас.
- Не! – Въздъхна Лилия – Нейтън не би ме предал. – Владимир се усмихна.
- Не те е предал, Лилия. Изнудих го. Оставих го той да пази Роуз в Турция, докато разрушавах организацията ви. Нейтън вярва, че е предал душата си на дявола, за да защити Роуз. В известен смисъл е така. – Лилия слушаше равния тон на Владимир и се опитваше да асимилира новата информация.
Значи Нейтън му беше помогнал. Разбира се, че Владимир имаше вътрешен човек, но не можеше да повярва, че това е Нейтън. Лилия познаваше хората си. За съжаление познаваше и Владимир. Той отново беше проявил невероятна проницателност. Нейният човек се беше жертвал, под натиска на Владимир, в името на детето и. Нейтън беше смел и благороден, много, много силен характер. И откровено мразеше Петров. След Лилия и Марк, той беше най-заклетият им враг. Нямаше начин Нейтън да не се почувства предател сега. И нямаше никъв изход.
- Значи той единствен е на свобода? – Владимир пренебрегна въпроса и.
- Питам се дали Нейтън би могъл да накара Роуз да предаде архивите на Лори? – Нов удар! Още по-жесток! Лилия замръзна. Това беше нещото, което никога не искаше да чува от устата на Владимир.
- Ти знаеш за архивите? – Гласът и изневери. Владимир следеше реакцията и с остър поглед.
- Да кажем, че ми отне известно време да навържа нещата, но да! Вече е факт. Знам къде са Архивите. Знам при кой са!
- Нейтън не знае нищо за тях.
- А кой, Лилия? Кой в проклетата ви организация е информиран за местонахождението им?
- Само дъщеря ми.
- А кой знае за нея? – Лилия замълча упорито, погледът на Владимир потъмня. Той започна да се ядосва.
- Виждаш ли? Така не ми помагаш особено. Как мога да защитя момичето ти, ако не знам от кой я защитавам?
- Това, че още не знаеш за местонахождението им и не можеш да се възползваш от информацията в тях, би могло да защити нея от теб. – Владимир отново избухна в смях. Но смехът му беше толкова жесток, че кръвта на Лилия се смрази.
- И кое те кара да мислиш, че не мога да изтръгна истината от дъщеря ти?
- Не е толкова слаба. Вече трябва да си се уверил в това.
- Нека ти кажа нещо за нейната сила. В момента. Благодарение на мен. Роуз е на ръба на нервен срив. Повярвай ми, държа я достатъчно лабилна психически, за да съм сигурен, че няма да навреди на себе си и на мен. – Лилия въздъхна. Нямаше основание да се съмнява в думите му. Но и не искаше да изтървава последния си коз срещу Владимир. Той не я остави.
- Кой, Лилия? Кой има тази важна информация, освен теб и Андрю?
- Защо си мислиш, че има друг? – Владимир наклони глава и замълча в очакване. Лилия реши да не си играе повече с нервите му.
- Майк.
- Майк?
- Майк. – въздъхна Лилия. Владимир я гледаше все още недоверчиво.
- Майк е бил прекалено млад, за да го натоварите с такава отговорност.
- Майк е с година по-голям от нашата Роуз. Щом тя може да пази такава тайна и той ще може! Предвид казаното до тук сам трябваше да се сетиш за отговора.
- Да, права си, да кажем, че е доверено лице.
- Той е много повече от доверено лице. Двамата са като брат и сестра. Израснаха заедно. – Владимир се замисли.
- Това малко усложнява нещата.
- В смисъл?
- Майк е мъртъв за Роуз, както и всички вие.
- Но не и за теб.
- Не, не... – Владимир се беше замислил и почти не обръщаше внимание на Лилия.
- Ще трябва да измисля някакво решение въз основа на тази информация. Ето, подпиши. – Лилия погледна документите пред себе си.
- Какво е това?
- Трябва да ми прехвърлиш недвижимото имущество, останало ти от Алек, като негова наследница. Роуз вече подписа документите. – Лилия ги запрелиства тъжно и започна да подписва без излишна емоция.
- Значи това е краят, а?
- Краят настъпи преди осем години, Лилия.
- Момчетата? Никога ли няма да ги пуснеш? – Владимир се забави с отговора.
- Питаш ме дали ще ги държа до живот по затворите?
- Да. Това те питам.
- Не знам, Лилия. И това зависи от дъщеря ти. Трябва да се застраховам, нали разбираш?
- Голям товар стоварваш върху плещите на Роуз, Владимир. Гледай да не я изтървеш!
- Наясно съм с това.
- Няма да разбереш кога ще се стопи. Пред погледа ти. – Владимир помръкна.
- И с това съм наясно. – Сякаш сам той не се бореше да я съхрани и запази всяка секунда от живота им.
................................................................................................................................................................
Владимир си тръгна от къщата по-недоволен и огорчен от всякога. Лилия не му даде почти никаква важна информация. Той усещаше, че крие още нещо. Усещаше го с цялата си същност и я остави да си мисли, че го е изиграла. Така изобщо не си улесняваше живота. Реши да замине направо за Сибир. Не искаше Роуз да го вижда. Тя щеше да усети, че е разколебан и уязвим. Не, Роуз не трябваше да усеща слабост, щеше да се възползва веднага. Мъжът извади телефона си и набра Николай. Николай му вдигна веднага.
- Да!
- Стигна ли до имението?
- Да.
- Заминавам за Сибир. Трябва да уредя един въпрос.
- Добре.
- Как са нещата в България?
- Спокойни и под контрол.
- Колко хора имаме в момента там?
- Не по-малко от 250.
- Добре. Организирай ги. След два-три дни ще летя директно за там.
- Ще ходиш в България?
- Да, искам да видя лично какво е останало от Лори.
- Влад? – Николай вече звучеше притеснено. – Има ли някакъв проблем?
- Все същия, Николай! Не се безпокой. Искам сам да се справя с това.
- Добре. Ще организирам момчетата.
- И още нещо.
- Слушам.
- Прати ми Нейтън. Нали е още в Русия?
- Тук е. До второ нареждане.
- Ще го чакам в Сибир.
- Добре. Буба иска да говори с теб.
- Давай го! – Владимир си запали цигара, докато чу сприхавия глас на Саракашвили.
- Искам да взема Дениз!
- Буба! – Владимир се засмя. – Имаш ли други претенции към мен? – Буба се сконфузи. – Аз...
- Вземи я! Но внимавай много. Не искам някой или нещо да ти отвлече вниманието от госпожата. Разбра ли ме?
- Да.
- Малката скоро ще си покаже ноктите и ти трябва да си на щрек.
- Разбрах те.
- И при най-малкия проблем ми звъните. Ясен ли съм?
- Тъй вярно. – Владимир затвори телефона. В имението му щеше да е шоу. Не знаеше защо, но усещаше, че Роуз няма да хареса идеята да види Дениз с Буба.
........................................................................................................................................................
Роуз се събуди изведнъж и се надигна в огромната луксозна спалня, в която спеше. Главата я болеше ужасно и не беше в настроение. Роуз отново беше сама.
Въпреки, че Владимир не си беше позволил да я докосне, откакто споделяше стаята му, той спеше в спалнята при нея. И сега го нямаше. На Роуз й се приплака. Владимир започваше да и липсва. Отново. След всичко, което и беше причинил, и което продължаваше да и причинява, тя се чувстваше тотално привлечена от него. Как беше възможно да е толкова слаба? Как?
Роуз се надигна. Погледна сатенената нощница, с която спеше. Беше нежна и мека, като паяжина. Свали я в движение и се затвори в банята. Плачеше. Мразеше се за тази слабост, но не спря да плаче. „От алкохола е!” помисли си. „Сигурно е от алкохола!”
Когато слезе в трапезарията вече минаваше два следобед. Николай я посрещна, четейки вестник. Тя помръкна. Това, че Буба се мотаеше постоянно тук, беше едно, но да висне и Николай? Да, Владимир отново беше изчезнал нанякъде. И се подсигуряваше. Това я разстрои още повече. Не, Роуз поклати глава, тя категорично трябваше да се откаже от алкохола.
Николай я погледна замислено.
- Тежък ден, а? – Роуз повдигна рамене.
- Като всеки друг. – Николай се усмихна.
- Ела! Ще те черпя едно кафе! – Роуз седна срещу него, замислена.
- Буба не е ли тук?
- Не, и Владимир не е.
- За Владимир го предполагах. – Николай се усмихна.
- Заради мен, нали? Мислиш си, че ме праща тук да помагам на Буба, когато самия той отсъства.
- Греша ли?
- Ни най-малко.
- Разбира се.
- Той ти няма доверие, Роуз! – Момичето въздъхна и отпи от кафето си.
- Той – натърти – започва да страда от излишна параноя.
- Казваш ми, че си се примирила ли?
- Никога няма да се примиря.
- Никога не казвай „никога”!
- Да приемеш нещата такива, каквито са и да се примириш с тях са две различно неща.
- Така ли?
- Така! Аз съм реалист, Николай! Знам, че не мога да върна времето назад. И знам, че победата е за по-силния. Владимир изигра картите си перфектно. Унищожи моите хора, заточи мен. И като ми казва, че ще съм затворена тук, до живот? Нямам основания да се съмнявам в думите му. Това не ме прави нито по-тъжна, нито по-бясна. Това са фактите. И такива ще ги приема. Но дали ще се примиря? – Роуз въздъхна. – Да кажем, че няма да правя глупости.
- За мен приемането на фактите и примиряването са едно и също нещо.
- За Владимир не са. Той ще знае, че се боря с него, дори да съм най-кротката на света.
- И все пак ти няма доверие.
- И от това не ми пука. Казах ти. – Николай я погледна сериозно. Беше толкова загрижен. Остави кафето си и я погледна в очите.
- Сигурна ли си?
- Какво?
- Сигурна ли се, че не ти пука?
- Да! – Роуз прозвуча почти грубо, което предизвика усмивката на Николай.
- Не ме разбирай погрешно. Не исках да те нагрубя. Не се съмнявам в мотивите ти и в силната ти воля.
- Тогава какво намекваш?
- Намеквам, че Владимир наистина е завладяващ човек. Не се бори прекалено, момиче! Не можеш да се бориш с живота, с Владимир, с чувствата си. Ще се разпокъсаш и ще отслабнеш още повече. Сега ти трябва да се мобилизираш. Отчаянието не ти помага и го знаеш. – Николай вдигна ръка, преди да е проговорила. – Не ме нападай, скъпа! Не и днес. В момента съм загрижен за теб и ти говоря като на добър приятел.
- Знам. – въздъхна Роуз – Знам. Просто ми е трудно.
- Дай си време, Роуз. И бъди сигурна. Владимир също ще ти даде достатъчно.
- Не знам дали ще се справя, Николай. Не знам дали ще успея.
- Ще успееш. Ти си силен човек.
- Да, всички това ми повтарят. Но не знаят през какво минавам.
- Владимир знае. Имай му доверие. Той ще се грижи за теб. – Роуз се загледа към огряната със слънце градина. Нещо я мъчеше. Николай чакаше търпеливо. Момичето накрая промърмори, повече на себе си.
- Още не разбирам. Какво го кара да се грижи за убиеца си? Ден след ден. Какво го кара да иска да го направи?
- Може би се надява, че повече няма да се опитваш да го убиеш. – Роуз се усмихна едва.
- Не бих могла. А и не би имало смисъл вече. Аз не съм убиец, Николай! Тогава бяхме във война и бях единствената, която можеше да хване Владимир неподготвен. Всеки би постъпил така. И ти го знаеш. Ти беше свидетел. Нямах избор. Вече нямам и желание. – Николай я погледна сериозно.
- Казваш ми го, защото съм довереното му лице ли?
- Мислиш ли, че ми пука какъв си? Факт е, че ти и Сергей бяхте единствените свидетели на моето падение. И каквото и да кажеш на Владимир? Той няма да те разбере.
- Да, права си. Трябва да знаеш, че Владимир много рядко говори за теб и за отношенията ви, което значи, че държи на връзката ви, скъпа. Само в това съм сигурен. – Роуз въздъхна. Знаеше, че Николай е прав.
- Няма ли да хапнеш? – Николай я стресна.
- Може би по-късно. Храната няма да ми понесе след снощи.
Тогава ги видя.
Буба беше паркирал джипа си директно в имението. Дениз се изправи пред колата несигурна. Роуз побесня. Скочи за секунди от масата и се спусна към Дениз, преди Николай да може да я спре.
Дениз забеляза отдалеч връхлитащото я момиче. Не можа да реагира. Роуз спря пред нея и я зашлеви със жестока плесница. Следващото, което Дениз видя, бе как Буба замахва и зашлевява Роуз. Жената прехвърли яростта си към Буба.
- Имаш си гостенка? Това значи ли, че мога да напусна имението и да ви оставя на спокойствие?
- Няма да си мърдаш задника от тук, проклетнице. Ти не си гостенка и аз не съм тук да ти угаждам!
- Майната ти, Буба! Дръж курвите си далеч от погледа ми! – Роуз дори не поглеждаше Дениз.
Дениз стоеше като зашеметена. Не можеше да повярва. Да, тя се притесняваше да види отново приятелката си, но очакваше съсипано момиче в плен. Тази злоба? Цялата тази злоба? С какво, по дяволите, я беше заслужила? Та Дениз обожаваше Роуз. Плака с нея за загубата на Владимир, радваше се на всяка малка радост в живота и на двете? Бяха приятелки. Добри приятелки. И Дениз беше повярвала, че ще са такива до живот. Да, някога Роуз беше прекрасна жена. Сега? Тази жена беше изчезнала, за да отстъпи мястото на жестока и злобна фурия.
Господи! Дениз усещаше, че очите и се навлажняват. Но не можеше да реагира. Не знаеше от какво се страхува повече, да бъде свидетел на тази сцена, или да потъне някъде без позволението на Буба.
Буба още крещеше срещу Роуз.
- Тази курва спаси живота ти, момиче!
- Да не го беше правила! – Развика се истерично Роуз. Следите от плесницата на Буба вече си личаха ясно по бузата и. – Да ми беше спестила всичко това още тогава, мамка му!
- Как можеш да говориш така? – проплака Дениз, Роуз не и обърна абсолютно никакво внимание.
- Майната ти, Буба! - Роуз наруга мъжа и хукна към спалнята си, като едва не се блъсна в Николай. Когато останаха само тримата, Буба погледна брат си. Николай промърмори по-скоро на себе си.
- Няма да е лесно.
- Неееееее – съгласи се Буба – Никак дори!
- Може би не трябваше да ме водиш тук. – Дениз едва проговори. Буба се загледа в зачервената буза на жената и нареди, сякаш тя не бе казала нищо.
- Настани се където искаш в пристройката. Цялата е на мое разположение. За кратко сме. Владимир ни иска далече преди да се е върнал. – Двамата мъже оставиха Дениз сама и се запътиха към главната сграда за по бира. Дениз се отправи към пристройката. Вече плачеше.