автор: SylviaMak

Куриерът, който донесе повиквателната, беше висок, със стегнато тяло на спортист и весели сини очи. Около четиринадесетгодишен, автоматично определи възрастта му Вега, докато поемаше плика. Имаше точно око и рядко бъркаше.
Куриерът, който донесе повиквателната, беше висок, със стегнато тяло на спортист и весели сини очи. Около четиринадесетгодишен, автоматично определи възрастта му Вега, докато поемаше плика. Имаше точно око и рядко бъркаше. Мускулите под бялата униформа на момчето деликатно се движеха, усмивката му за довиждане разкри два реда правилни зъби. Вега неволно си помисли, че такива като него не се притесняват от Подбора. Освен, разбира се, ако не се издънеше на тестовете за интелигентност - всяка година, десетки атлетични Пълнолетни отпадаха именно във втория кръг.

Майка й и сестра й се бяха събудили – чуваше ги как спорят за нещо в детската стая. Гласът на майка й се носеше като вятър из къщата, ясен и студен, с добре овладяна сила. Сестра й, която беше на шест, й отговаряше по детски пискливо. След малко и двете замлъкнаха; чу се хлопване на врата и шум на течаща вода.

Вега остави неотворения плик на масата в кухнята и сложи чайника на котлона. Отброи четири филии от кутията за хляб, после върна едната - баща й беше заминал в командировка. Препече ги и внимателно намаза всяка филия с тънък слой сладко. Бяха свършили маслото преди седмица; новата дажба се очакваше в началото на другия месец.

Чаят беше готов, когато майка й дойде – облечена цялата в бяло и свежа като нарцис. Видя плика с печата на Държавния съвет и лицето й леко потъмня, но гласът й остана спокоен.
– Няма от какво да се боиш, Вега. Всичко ще бъде наред. – Момичето я погледна. Светлата коса на майка й беше сплетена в проста, но елегантна плитка, бялата униформа й стоеше безупречно. Стойката й беше изправена, както преди 20 години, когато тя самата беше преминала Подбора с максимален брой точки. – Ти си здрава, силна и умна. Всичко ще бъде наред – повтори майка й и леко я докосна по рамото.

Сестра й влетя в кухнята, все още зачервена от банята. Беше облечена в зелено и Вега се усмихна.
– Виж календара, глупаче. Днес е понеделник. А какво-о-о обли-и-ичаме все-е-еки понеде-е-елник? – продължи тя с провлечения глас на учителката в първи клас.
– Простете, не помня, госпожице Пи – каза сестра й със сериозен тон, като полагаше огромно усилие да не се разсмее.
– Мно-о-ого лошо, дете, мно-о-ого лошо – каза Вега с печална физиономия. – В понеде-е-елник ви-и-инаги но-о-осим бя-я-яло. – Момиченцето я гледаше с възторг и тя ритмично занарежда:
– Запомни, дете: понеделникът е бял като чаршаф, вторникът – червен, като устните на мама, срядата е морско синя, четвъртъкът, разбира се, е жълт (какво друго може да прави един четвъртък освен да жълтее?), петъкът е тревисто-зелен, съботата – лилава, като ей туй сладко от сливи, а неделята – черна като прилеп и също тъй неуловима.

Сестра й беше спряла да яде и се смееше високо, с отметната назад глава, точно както правеше баща им. Вега слушаше смеха й – щедър и необуздан, когато внезапно осъзна, че утре по това време, вместо да седи със сестра си и да пие чай, щеше да пътува за първия кръг от състезания. Тя и още хиляди други здрави, силни и умни Пълнолетни.

-2-

За Подбора чу за първи път една нощ, два месеца преди да постъпи в първи клас. Беше шестгодишна, до пълнолетието й оставаха още девет години – цяла вечност, както й се струваше тогава. Беше й се допишкало и докато прекосяваше тъмния коридор, дочу гласове от кухнята. Приближи се тихо и погледна през открехнатата врата. Родители й седяха край масата; за нейна изненада там седеше и госпожа Мински, съседката от отсрещната къща. Седеше прегърбена, заслушана в нещо, което баща й казваше.

Вега не харесваше госпожа Мински. Не харесваше особено и дъщеря й, която си придаваше важност, нито господин Мински – винаги смръщен и студен, толкова различен от нейния баща. От цялото семейство харесваше единствено Кат. Въпреки разликата в годините, той беше мил с нея. Кат не се срамуваше да говори с една Малолетна, дори пред връстниците си, и от време на време й мушваше в джоба по някой бонбон – смачкан и изсъхнал, но все пак истински бонбон, направен от карамел и захар.

– Не ме е страх от първите два кръга – прошепна Госпожа Мински. Вега се напрегна, за да чуе по-добре. – Той тича и плува отлично, на баща си се е метнал. Умен е, от малък чете много. Първите два кръга ще ги глътне, сигурна съм – тя замълча и бавно изтри очите си. Вега за първи път виждаше Пълнолетен да плаче и откритието я шокира. – Стига, Зенобия – тихо каза майка й – Няма да го премахнат само заради цвета на очите, това е лудост. Той е съвсем здрав, и ако премине първите два кръга от Подбора, медицинската оценка ще е положителна.

Тримата възрастни се умълчаха. Без да мърда, с изстинали от студения под крака, Вега стоеше до вратата. Пишкаше й се и не разбираше нищо от казаното, но с безпогрешна детска интуиция долавяше, че става дума за Кат и някаква опасност, която го заплашва. Но каква?

Госпожа Мински се разплака и майка й непохватно я обгърна с ръка. Вега се мъчеше да измисли какво може да заплашва момче като Кат. Беше здрав и силен, а от случайно подхвърлени реплики между по-големите момичета знаеше, че го смятат за красив. Най-особеното, но и най-привлекателното у него, бяха очите му – едното зелено като стрък трева, другото – с топъл медно-кафяв цвят, който пламваше на слънце. Вега тайно смяташе, че са прекрасни. Госпожа Мински обаче, явно мислеше другояче.

Вратата внезапно се отвори. Момичето политна напред, баща й протегна силната си ръка и я задържа. Мълчаливо й посочи края на коридора, където се намираше детската стая. Разтреперана от студ и с неясно чувство за вина, Вега се втурна към тоалетната. Обратно в леглото си, дълго не можа да заспи. Умът й превърташе парчетата от разговора на Пълнолетните, отново и отново, като кубче Рубик, за което родителите й бяха разказвали.

Три дни по-късно, Кат се качи в автобуса, който спря пред къщата им. Цялото му семейство, заедно със съседите, бяха излезли да го изпратят. Майка й даваше извънредна смяна, но баща й си беше вкъщи и я повика да отидат, за да си вземат довиждане. Кат се наведе към нея, без да бърза, и й подаде ръка. Слънцето запали пожар в окото му – прииска й се бръкне вътре и да си извади една искра. Изчерви се, после пое топлата му силна длан, разтърси я веднъж, втори път, и я пусна. Искаше да му каже нещо, но не знаеше какво, беше й горещо и малко страшно. Пълнолетните, събрани около нея, я избутаха назад и баща й я дръпна да се прибират. Кат се усмихна, махна с ръка за последен път и автобусът безшумно потегли.

Повече не го видя.

-3-

Утре автобусът идваше за нея.
Девет години по-късно, точно в 8:00 сутринта, Вега щеше да излезе навън.
Щеше да застане на прага, заобиколена от семейството си, в очакване на своя съвременен Харон.
Вместо черна ладия, той караше автобус без маркировка и номера.
Вместо хитон, носеше бяла, като погребален покров униформа, защото беше понеделник – а какво друго може да прави един понеделник освен да белее?
Вега погледна сестра си.

Не пораствай, глупаче. Никога не пораствай.