автор: Aierola-Tony

На пръв поглед, посланикът изглеждаше досущ като човек. Хуманоид. Сива дреха, подобна на наметало, с качулка, го покриваше изцяло. Виждаха се само ръцете до китките. И краката до глезените, обути в сандали, на босо. Цветът на кожата му беше розово човешка, много светла.
От сянката на качулката я гледаха два броя човешки очи. До колкото можеше да види чертите на лицето му и те си бяха напълно човешки.
Нищо извън земно не се виждаше. Нито пък опасно.
И все пак… Имаше нещо нередно! Посланик от далечен свят, а изглежда точно като човек!
Закопча миниатюрната слушалка за ухото си и щракна копчето на универсалния преводач, окачен на колана й.
– Мая Долвър – космическа полиция. – Представи се по устав. Къде ли е неговият преводач?
– Посланик Кобра. Не ви е нужен преводач. Говоря езика ви. – Гласът му също беше съвършено човешки.
– Кобра? – Реагира първо сигнално, непрофесионално. Издъни се още с първата дума! Защо я нямаше тая подробност в инструкциите? Припряно изключи преводача. И потисна въздишката на облекчение. Поне нямаше опасност да стане герой в история за лош машинен превод, докарал дипломатически скандал.
– Нося с гордост названието на това прекрасно земно животно.
Чак пък прекрасно! И защо името му е название на земно животно? Не си отваряй устата! Ти си професионалист! Завърши с отличие! Следвай протокола!
– Аз… ще ви придружавам. Къде бихте желали да отидем?
– В изследователски център на фондация „Звездни Очи”.
– Веднага ще ви уредя среща. – Посегна към служебния комуникатор, окачен на колана й.
– Не! Само ме заведете там. – В ръката му се появи малък дисплей. На екрана имаше точна карта. Червено кръгче недвусмислено указваше желаната дестинация.
Мая премигна няколко пъти. И преглътна с усилие гадното нещо появило се в гърлото й.
– Но – о… Това е строго секретен обект! – И със сигурност го нямаше на туристическите карти! Силно се съмняваше, че фондацията кани гости там.
– Вижте, разбирам, че се надявате да ви помогнат. Но не е това мястото.
– Напротив! Точно това е мястото! – Тонът му беше смразяващо категоричен.
– Не разбирате! Там се ходи, само с изрично позволение. Ще трябва да уговоря среща.
– Просто ме заведете там!
– Не мога!
– В такъв случай ще отида сам.
– Нека да говоря с началника си. Ще намерим решение! – Той кимна едва.
Мая откачи служебния си комуникатор от колана. Набра командващия офицер. Свободно! Но полковникът не бързаше да отговори. Ами ако не отговори?! Той каза, че това е лесна задача. Като за новобранци.
– Ало. – Със сигурност не беше доволен.
– Полковник! – Зарадва се Мая. – Възникна проблем! Посланикът иска да го заведа в СЕКРЕТЕН институт на фондация „Звезди очи”.
– Какво толкова? Заведи го! Новобранци! – Изключи.
Той обърна ли внимание на думата „СЕКРЕТЕН”? Понечи да го набере отново, но се отказа. Новобранци! А?! Наистина, какво толкова може да се случи?! Секретните обекти се охраняват много добре. Освен последен модел електроника, имат и жива охрана. За обект като този минимумът е двадесет души. Яки мъжаги, обучени да убиват всичко което мърда.
Естествено от управата на фондацията няма да се зарадват, на посещението без уговорка. Но тази подробност не е от компетентността на един новобранец! Със сигурност високо поставен член на фондацията, ще се обади на военния министър. За да му потърси сметка за безпокойството. Той от своя страна ще потърси сметка на полковника. А той?! Но нали ви попитах полковник?!
Окачи комуникатора на мястото му.
– Моля, качете се в автомобила, господин Посланик.
Той буквално се метна в автомобила. Изненадана от бързината и ловкостта му, Мая остана на мястото си. Стоеше като статуя и мигаше гъсто, без да се сети, че трябва и тя да се качи в колата.
Профуча автомобил. Това я извади от вцепенението й. С бързи крачки се качи, на условното място на водача. Набра дестинацията. Код за достъп до секретен обект. Потвърждение. Автомобилът потегли и набра скорост.
Мълчаха половин час. Накрая Мая се престраши:
– За пръв път ли сте на Земята?
– Да. – Посланикът явно не беше от разговорливите.
– Бих могла да ви препоръчам забележителности които да разгледате. – Как си с дипломацията Мая?
– Целта на посещението ми не включва разглеждане на забележителности.
– Предполагам, че от Фондацията ще ви окажат необходимата помощ. – Не се предаваше Мая. – Но… как очаквате да намерите дете, отвлечено в Космоса? – Според справката, посланикът издирваше отвлечено пет годишно дете. Това бе официално заявената цел на посещението му.
– Знам, къде е.
– О! Това със сигурност ще улесни нещата! А как разбрахте местоположението му?
– Залових престъпниците, наети да извършат това долно дело.
– Да! Да! Фондация „Звездни Очи” има връзки на всякъде! – Опита се да звучи бодро. Отвлечено дете в Космоса! И той се надяваше да го намери!
Автомобилът спря пред единствената сграда в охраняваната зона. Груба, масивна, пететажна постройка. С огромен надпис: Фондация „Звездни Очи”. Предната стена на фоайето беше изцяло от стъкло. Рамки, без финес, държаха големите стъкло пакети. За които в рекламите се твърдеше, че могат да бъдат разрушени само с директна ракетна атака.
Стъклените врати се отвориха пред тях. Влязоха. Помещението беше празно, нямаше и помен от обичайните мебели и аксесоари. Определено не чакаха гости. Стената срещу входа бе заета от екран с надпис: Фондация „Звездни Очи”. От ляво на екрана имаше врата за асансьор. От дясно – стълбище водещо на горе.
В екрана се появи млада жена в униформа с лого: „Звездни Очи”, от ляво на гърдите.
– Добре дошли във Фондация „Звездни Очи”. Моля представете се. – Каза тя.
Мая зина за да изрецитира представянето си по устав. Но посланикът я изпревари:
– Посланик Кобра от планетата „Сирена”. Отвлекли сте наше дете. Знам, че е в тази сграда. Предайте ми го незабавно или ще го взема със сила.
Имате три минути.
Шашната, Мая се отдръпна от посланика.
– Чакайте малко… – Започна и онемя.
Той свали наметалото. Гледката, която се разкри, я лиши от дар слово. Беше гол! Оскъдна препаска покриваше мъжеството му. Тялото му беше съвършено. Идеални човешки пропорции. Идеално оформена мускулатура, включително коремните плочки. Фини ленти опасваха тялото, ръцете и краката, придържайки странни предмети. Нито един не й беше познат.
Разтърси последователно и четирите си крайника. После в същата последователност ги сгъна и изпъна. Какво по дяволите правеше?! Когато разпозна загряващите упражнения, които и тя използваше преди физическа тренировка, прехапа език. За да не се разсмее!
Горкият! От какъв ли свят идваше?! Изглежда мислеше,че ще влезе в честен двубой. Охраната, която всеки момент щеше де се изсипе, ще го пребие! А може и направо да го застрелят! И тя трябваше да предотврати това! Какво ще прави?! Ако униформата и значката на Космическа Полиция се окажат недостатъчни?!
Посланикът методично продължаваше да загрява. Първо реши, че така й се струва. Розовият цвят на кожата му сякаш избледняваше! Но когато започна да посинява, вече нямаше съмнение – той менеше цвета си! В рамките на 15 секунди розовият цвят избледня до бяло. Посиня до светло синьо. Премина в морско синьо. Зелено. Отровно зелено!
Глупачка! Не е гол! Това е костюм! Да виждаш някъде косми, бенки, бръчки? Няма такава идеална кожа! Та той няма коса, нито вежди и мигли! Това е скафандър! И кой знае, какво има вътре? Вече не е смешно! Добре, че охраната ще дойде всеки момент!
– Аз съм войн. Гол съм, защото тялото ми е оръжие. – Обясни той. – Извинявам се, за това което ще направя.
Зяпнала от изненада, не можа да реагира, когато той престъпи към нея. Хвана лявата й ръка, за китката. С отработено движение откачи един от странните предмети. Прикрепен към лента, минаваща хоризонтално, точно под гърдите му. Също тъй ловко, само за миг, търна предмета, по вътрешната страна на ръката й. Започвайки от свивката на лакета и завършвайки в китката.
Остра болка прониза ръката й. Неволна извика. Дръпна ръка, за да я освободи. Но хватката му се оказа неочаквано силна. Самоотбрана! Машинално извади оръжието си и го опря в челото му.
– Веднага ме пусни! Побъркано копеле! – Процеди през зъби, не й пукаше за дипломатичния тон.
Не я пусна. Стоеше и я гледаше в очите.
Това беше! Понечи да натисне спусъка и осъзна, че не може да движи пръста си. Ръката, ръцете, тялото, краката. Всъщност едва успяваше да си поеме дъх.
Той взе оръжието й. Върна го на мястото му в кобура. Вдигна я на ръце. Шестдесетте й килограма въобще не го затрудниха. Отнесе я в най – отдалечения от вратата ъгъл. Сложи я да седне на пода, с изпънати крака и опрян на стената гръб. После се втурна, безшумно, на горе по стълбите.
Мая напрегна слух. Не се чуваше нищо. Минутите изтичаха в измамно спокойствие. Къде им е охраната?! Некадърници! Голият посланик, най – спокойно, ще си вземе детето и ще си излезе!
Представи си, как отровно зеленият мъж, натръшква пет шест розови мъжаги и загуби съзнание.
Свести се с нарастващо бучене в главата. Първо го отдаде на парализата, но после осъзна, че не халюцинира: Огромните стъкла на входа вибрираха! И бученето не беше в главата й. Напъна зашеметения си мозък, да се сети, какво би могло да предизвика това. Но не можа да намери отговор.
Стъклата започнаха да побеляват и да губят прозрачността си. В мига в който станаха абсолютно бели и непрозрачни, бученето изведнъж спря. Спряха и вибрациите. Картината застина. Мая премигна няколко пъти, за да овлажни очите си. От блещене беше забравила и да мига.
Стъклата трепнаха. Чу се тихо шумолене. Нещо като прах започна да пада от стъклата. Отначало бяха отделни прашинки, но с всяка секунда броят им се увеличаваше. Докато на края цялата белота се сурна към пода, оголвайки огромните рамки. Вълна от белота се лисна към безпомощната й фигура. Стисна клепачи и устни, само тях можеше да движи.
Отново всичко замря. Предпазливо отвори очи. Премигна, за да отърси миглите си от праха. Пое си дъх през устата и издиша през носа, за да го прочисти. Изкашля се. Нещо изскърца между зъбите й. Пясък! Бял пясък! Основния материал от кой бяха направени стъклата.
Той слезе по стълбите. Към гърдите му бе привързано зелено дете, облечено в къса, бяла, болнична нощница. Въпреки, че фините каишки го държаха здраво към тялото на мъжа, то се притискаше и стискаше с ръчички и крачета. Нямаше коса. Лицето не се виждаше, тъй като го бе заровило в гърдите му. Той приклекна и вдигна дрехата си. Метна я върху себе си. Дрехата оживя и сама се намести. Като удобно се изду, там където бе детето.
„Зеленото им отива.” – Помисли Мая. И се наруга, за глупостите, които й идват на ум. Вместо да търси решение!
– Би трябвало, вече да можеш да се движиш. – Каза посланикът.
Тя опита да повдигне ръце и успя. Размърда крака и те й се подчиниха. Изправи се, без да бърза. Охраната би трябвало да се появи най – после!
– И сега какво? – Попита с пресипнал глас.
– Моля, да ни върнете обратно до совалката ми.
– Дай да се изясним! Това очевидно е детето! – Къде по – дяволите е тая охрана! – Твърдите, че е отвлечено. Това трябва да се документира. Да се намерят престъпниците. Не знам, как е при вас, но тук престъпленията се наказват!
– Вече е сторено.
– Какво? Какво си направил? Затова ли не идва охраната?! Те нямат вина! Те са просто служители на фондацията!
– Те работят за престъпна организация.
– Фондацията не е престъпна организация! Тя помага във всички светове!
– Като отвличат деца?
– К – какво си направил?! – Върна се на първоначалния си въпрос. Какъвто и да беше отговорът нямаше да й хареса.
– Кожата ми произвежда вещество, което има силно парализиращо действие. През вентилацията е обхванало цялата сграда.
– Какво направи на ръката ми?
– Поставих ти антидот.
– Аха! Колко трае действието на парализата, без антидот?
– За винаги.
– Ще останат парализирани, докато не им се даде антидот?! Поздравления за ефикасния арест!
Мъжът премигна озадачено.
– Боя се, че не сте ме разбрали. Когато парализата обхване цялото тяло, всичко спира. Дори дишането.
– Ка – ак? Мъртви ли са? Всички? Но това е убийство! А – аз трябва да ви арестувам!
– Позовавам се на дипломатическия имунитет.
– Ама кой ви каза, че дипломатите могат да трепят на ред безнаказано?!
– Вашия закон: Дипломатите не могат да бъдат съдени за извършени от тях престъпления.
Така си беше! Дипломация!
– Това е за дребни неща. – Изхитри се Мая. – Като неправилно пресичане на улица. Изхвърляне на боклук на неоторизирани за това места…
– Ще се възползвам от клаузата за боклука. – Ухили се зловещо посланикът. Разкривайки два реда идеални човешки зъби. – Сега! Да се върнем на космодрума! – Тонът му не търпеше възражения.
– Няма начин! – Опъна се Мая.
– Мога да ви принудя. Моля съдействайте ми доброволно!
Мая отчаяно напъваше зашеметения си мозък, в опит да намери изход от ситуацията. В академията разиграваха многобройни симулации с враждебни извънземни. Нищо подобно обаче не бяха учили!
Посланикът чакаше. И на Мая й се наложи да вземе решение.
– Добре! – Каза и тръгна на пред. Мъжът я последва. Излязоха от сградата. Качиха се в автомобила и потеглиха по обратния път.
Тя седеше неподвижно, положила ръце в скута си. Без резки движения – както я бяха учили. Оръжието на хълбока й сякаш увеличаваше теглото си. Изкушението да посегне към него направо я побъркваше. Избий си го от главата! Той се е справил с двадесет души охрана. Ако имаше дори и малък шанс за успешна атака, нямаше да го остави. Но адреналинът си имаше собствено мнение и упорито блъскаше в слепоочията й.
Бавно изви леко глава към него. Зеленото избледняваше. Включително и на малката ръчичка, която се подаваше из под дрехата и се увиваше около врата на мъжа. Цветовете се меняха в обратен ред: зелено, морско синьо, светло синьо, бяло и на края розово.
– Що за свят е тази ваша планета „Сирена”? Нямате ли глезотии от рода: Невинен до доказване на противното!? – Адреналин. Просто й се изплъзна от езика.
– Имаме. Но в случая вината е доказана. А доказателството е тук.
– Но вие сте в ролята на полицай, прокурор, съдия и екзекутор! – Не мирясваше Мая.
– Имам тези правомощия.
– Ама ние сме на „Земята”! Тук важат ЗЕМНИТЕ ЗАКОНИ!
– Позовавам се на дипломатическия имунитет – земен закон. – Затапи я посланикът.
– Какви са законите на тази ваша планета „Сирена”? Не степенувате ли вината? – Продължи да си търси белята.
– Степенуване ли?! – Посланикът определено беше изненадан. – Вариантите са два: Виновен и Невинен. Не може да си малко виновен!
– И за неправилно пресичане на улица ли убивате? – Ужаси се Мая.
– А! Такова степенуване ли? Имаме го.
– Тогава защо убихте охраната?
– Защото щяха да ми попречат да взема детето. – Мая прехапа устни. Желязна логика. И още по – желязна стратегия! Наближаваха космодрума. Стигнеше ли до кораба, който го чакаше на орбита около Земята, той щеше да е изпълнил мисията си. Трябваше да направи нещо за да го спре. Той беше убил най – малко двадесет души. Неин дълг бе да го спре. Така ги учиха в академията. Разиграваха ситуации. Но никоя не пасваше! Освен тази в която се отказваш, защото нямаш шанс за успех. Информация! Ако нищо друго не можеш да направиш – събираш колкото можеш информация. Стратегия – да го утрепем с думи!
– Ъ – ъ… Защо планетата ви се казва Сирена? Не знам да има такова животно. От друга страна Хамелеон ви пасва идеално.
– Сирена се е наричало същество, което чрез звуци подобни на песен, е упражнявало контрол над живи и не живи обекти.
– И вие можете това?
– Това е едно от оръжията ми.
– Значи вие сте сирена?
– Жителите на моята планета се наричат сирени. И да всички имат тази способност.
Автомобилът подскочи леко, навлизайки в територията на космодрума. Мая протегна ръце към таблото за да уточни крайната дестинация: совалката на посланика.
– Не те чух да пееш! – Измърмори тихо, мислейки, че той няма да разбере думите.
– Напротив чу ме. – Уф! На този и слухът му е оръжие!
Автомобилът спря на стандартните тридесет метра от совалката.
– Моля излезте от автомобила. – Нареди посланикът. Мая се подчини. Той също слезе. – За доброто на всички: Не бързайте! Сбогом!
Посланикът сви устни и свирна. Стъклата на автомобила трепнаха и побеляха. Превърнаха се в пясък, който се изсипа на земята. С равномерни бързи крачки, мъжът се отправи към совалката. Двигателят й стартира. В момента в който вратата на входа й се затвори зад гърба му, машината излетя.
Мая откачи комуникатора си от колана. В дланта й се посипа пясък. Повреден! Бързо влезе в автомобила. Но екранът за управление беше на пясък. Едва сега си даде сметка, че целта на посланика не са били стъклата, а електрониката. Излезе и хукна към сградата на космодрума, отстояща на около километър и половина. Лесна задача?! Какви ли са трудните?!
Спря пред вратата, за да си поеме дъх. На въпроса на охранителя излязъл да я посрещне, отговори с жест сочещ комуникатора му. Той й го подаде. Сграбчи го и изкрещя всички кодове за спешност, които знаеше.
*******
– Ти – и… Чуваш ли се, какви ги говориш? – Извиси глас полковник Давид Раян. – Посланикът пръднал и всички хора умрели!
– Не съм казала…
– Все ми е тая, от къде е излязъл газа!
– Не е газ! – Намеси се, седящия в съседния до нейния стол, мъж в бяла престилка – научен консултант. – Нещо подобно на феромоните е.
Полковникът му хвърли един убиващ поглед. И той благоразумно се отказа от всякакви научни уточнения.
– Как да обясня, че сме допуснали смъртта на 169 души? В това число двама известни политици и трима още по – известни учени!
– Отвлекли са дете… – Влезе в ролята на защитник Мая.
– Ти не му ли обясни, как се процедира Тук на Земята!? Каква е тая варварщина: Трепем всички присъстващи!
– Боя се, че той беше много добре запознат не само с процедурите. Но и с неофициалните… процедури.
– Я не ме обикаляй! Говори направо!
– Мисля, че беше на ясно, че ние няма да намерим детето. Просто направи необходимото за да си го прибере.
Полковникът стисна челюсти и изсумтя. Новобранката беше права.
– И какво да кажа на началството?! А?
– Може би, че… трябва да се разследва фондацията. – Наивно предложи Мая. Полковникът се изсмя истерично, преди да произнесе култовата фраза:
– Много филми гледаш! Що за раса са тия… тия хамелеони?
– Хора са. – Компетентно отговори ученият. Полковникът вдигна учудено вежди.
– От къде е тая информация? – Не се стърпя Мая. – Аз изчетох всичко налично. Не че беше много…
– Ниво на достъп. – Просвети я ученият с крива усмивка. – Група учени, не съгласни със забраната за генетични промени на хора, напуснали Земята. За да основат нов свят.
– И са създали Идеалния Човек! – Възкликна Мая.
– „Идеален Човек” е твърде разтегливо понятие. – Мъдро отбеляза ученият. – „Идеален Убиец” е някак си по – точно.
– Мисля, че той беше баща на детето. То така се беше вкопчило в него…
– Какво като е баща му? Да го оставим да взриви планетата ли? – Сопна се полковникът.
– Аз бих! – Беше изненадващия отговор на учения. – Така де! Ако отвлекат, моето дете, някакви извънземни копеленца… Взривявам им планетата, без да се замисля!
На лицето на полковника се изредиха: недоумение, възмущение и желание да убие някого.
– Да разбирам ли, че научното заключение е: Че сме се отървали Леко?!
– Според симулациите: Посланикът е използвал ефикасна стратегия с причиняване на минимални щети.
– Минимални щети?! – Произнесе невярващо полковникът. – Мислех, че съм видял всичко! Всъщност… Какво е разрушило електрониката и стъклата? За да нямаме нито един запис на случилото се.
– Със сигурност е впечатляващо оръжие. Но посланикът не е имал такова, щом е бил гол.
– Някаква защита на фондацията? – Предположи полковникът. – За тях е удобна липсата на записи.
– Той… каза, че е пял. – Колебливо измънка Мая, съзнавайки колко невъзможно е предположението й.
Полковникът вдигна вежди и премигна няколко пъти, изумен от невероятната глупост на новобранеца. Но това трая само няколко мига. Той сключи вежди, присви очи и изсъска надигайки се към нея, през комуникационното си бюро:
– Долвър! Поздравления! Счупи всички рекорди! – Тя инстинктивно опря гръб в облегалката. Прочела в очите му неистово желание да я удуши, пребие и пак да я удуши. – Първи работен ден – 169 трупа! Какво ще ми сервираш утре! Апокалипсис?
– Аз… Мисля… – Направи отчаян опит да обясни.
– Тя можела да мисли! – Възкликна полковникът.
Мая си пое дъх и го задържа, издувайки бузи, в опит да задържи напиращите думи. Не успя:
– Да! Добре! Разбрах! Новобранците нямат право да мислят! Трябва само да изпълняват заповеди!
– Браво! Схвана го още първия ден! – Израдва се полковникът.
– Ле – лей! Гениално е! – Възкликна ученият, с което привлече вниманието на излезлия от кожата си началник. Осъзнал неуместно си поведение, полковникът се тръшна обратно в стола. Скръсти ръце.
– Давай! Просвети ме!
– Ако е произвел звуци, които предизвикват резонанс в кристалната решетка на силиция т.е стъклото – това го е разрушило. Аз бих разрушил няколко от най – често използваните материали, за по – ефикасно… Ще проверя!
– Не му ли трябва голяма мощност, на… това звуково оръжие? – Усъмни се полковникът.
– Всъщност… Човешкото тяло има достатъчно мощност. Резонансът предизвиква ефект на доминото. Щракне ли веднъж всичко пада.
Полковникът раздвижи челюсти, в странна гримаса, като да предъвкваше информацията.
– Сега, да се приземим! Ако се разчуе, че фондация „Звездни Очи” е отвлякла дете. Аз ще се пенсионирам, предсрочно, без почести и на минимална пенсия. А вие сте безработни, до края на живота си. Затова: Няма отвлечено дете! Нито посланик – масов убиец! Станал е инцидент с опасен извънземен артефакт. Ясно ли е?! – Двамата му подчинени кимнаха неохотно. – Свободни сте!
Станаха и тръгнаха към вратата. Но Мая спря.
– Полковник? Какво ще правим, когато фондацията отвлече друго дете?
Изведнъж, предсрочното пенсиониране вече не беше чак толкова лоша идея!

КРАЙ