автор: amadeus

Една сутрин, ей тъй, без особена причина, душата на Спас просто отлетя. Без да го пита. Без да се кани. Рече и отсече. Остави го сладостно заспал, докато първите слънчеви лъчи го гъделичкаха по носа. И никой не разбра. Само два задрямали на покрива гълъба се стреснаха и хукнаха да гонят вятъра.
Тъкмо когато последните му минути се бяха изтърколили през улука и заподскачаха надолу по моравата, жена му влетя през вратата, нарамила две торби с какво ли не. Ранобудница беше Спасовица, чевръста и припряна, но все намираше време да се кипри. Харесваше й, когато ходи до града на пазар, да усеща чуждите погледи по себе си. И макар те не винаги да бяха много доброжелателни, без тях й беше неловко, сякаш тия очи й служеха за празнична дреха.
- С тая таратайка повече няма да ме видиш да ходя до града, да знаеш. На два пъти не можах да я подкарам насред най-оживените места. – торбите тупнаха рязко на земята, а Спасовица продължи да се оплаква, докато вади покупките – Наслушах се на клаксони и подвиквания. Зейнали едни усти, хангари цели, ама за помощ не ги търси. И насред цялата врява Минчо, комшията, седнал да ми обяснява къде под капака трябвало да бръкна, кое било вляво и кое – вдясно. А жена му ококорила едни очи, ще ме изяде. Умряла съм й за оръфания тутманик. Ама и ти как пък веднъж не се запретна да я погледнеш тая кола… И хич не ми се излежавай, виж кое време стана…
Спасовица се обърна да погледне часовника и тогава й направи впечатление тишината. Мъжът й тоя път не само не се беше опитал да каже нещо, а дори не се беше събудил. Просто си лежеше усмихнат, а студената му ръка се беше отпуснала безгрижно до леглото. Тя го приближи и още щом го докосна по челото и видя блажената му, разтегната от край до край усмивка, разбра, че явно колата им ще си остане повредена завинаги. Затова само въздъхна натъжено и докато сядаше безпомощно на стола, успя единствено да промълви ни в клин, ни в ръкав:
- Оф, Спасе, все така ще направиш, значиии…
Още на другия ден цялото село беше разбрало новината и в предварително оттренирано темпо заприиждаха шушукащи групички, чиито лица имаха вълшебното свойство да заемат подходящата гримаса веднага щом пристъпеха в двора. От ниското се чуваше приближаващия хор на професионалните оплаквачки, които не бяха продумвали предния ден, за да не се загуби тържественото очарование на традиционния вой, вдъхновяващ кучетата в съседните три села. Дечурлига крещяха навред, а тези от тях, които се опасяваха, че скоро ще бъдат обзети от скука, си бяха донесли и играчките и всякакви колички, самосвалчета, багерчета и камиончета палаво шареха по пролетната зеленина, избуяла около къщата. Идилията се допълваше от единственото мълчаливо нещо наоколо - Спасовица, облечена във вталена черна рокля, приемаща пораздърпаните и протъркани реплики на загриженост, които гостите поднасяха с апломб, достоен за нобелова церемония:
- Добър човек беше Спас. Каква загуба тц, тц, тц…
- Искрени съболезнования…
- Сам-саминка остана, дребни дечица сирачета, тц, тц, тц…
- Каква загуба, каква загуба…
После същите тези се оттегляха встрани да огледат софрата:
- Ама видя ли я само с какво е облечена? Брей, да му се не види… И това на погребение! Навремето такива край дувара си не допускахме да минават…
- Ти остави това, ами оня ден я видели с Минчо в града на сладка приказка. Абе, не ми я хвали, хич не й е чиста работата…
- Погледни само софрата. То една маса не знае да подреди. И тая курбан чорба така ли се прави? Един дафинов лист не видях вътре. Откъде я намери такава наш Спас… Отрови му животеца. Тц, тц, тц, тц…
Спасовица хич и не чуваше, нито пък виждаше. Само току си приглаждаше роклята с ръце или си пооправяше косата, докато смяташе, че никой не я гледа, унесена в рошави мисли: „Приижда куцо и сакато, душат наоколо, блещят се да не пропуснат нещо, гиди раздърпани никаквици. Отъпкаха ми цветята… Май трябваше да полея, ама време не остана… Ами да, знаех си, че съм забравила нещо… Водата не платих… Да го слушам аз тоя Минчо с провесения му проскубан мустак с часове, вместо да изтичам отсреща да платя, тъй или иначе колата не вървеше… И тоя нашия Петьо, сополанко със сополанко, къде изчезна, количките му навсякъде, пък него го няма. В краката ми – камионче, между хората – играчки…Жив лунапарк… Тука трябва да се разчисти… Ха, сега и това оставаше - чорапогащника ми с бримка, точно сега, точно пред тия вещици… Уфффффф“. Тъй наум си пуфтеше вдовицата и потропваше нервно с крак, докато наблюдаваше как се увеличава маскираното за случая множество. По едно време някой я побутна не много галантно по рамото. Беше кмета – сфера с неправилна форма, върху която се мъдреше друга, по-малка сфера с живи очички, скрити под гъсти шубраци. Цялата тази композиция се крепеше твърде успешно на две дебели колони, които вече бяха превърнали част от ливадата в двора в утъпкана леха, готова да поеме пролетната сеитбена благодат.
- Ще прощавате, прочее – покашля се кмета, а очичките му тозчас заиграха по изящната шия на Спасовица и докато се разхождаха по ръцете й, продължи – имам случай да Ви уверя, че това е преголяма загуба за кметството. Голяма работа беше Спас. Така де, искам да кажа…. Нали разбирате…Че то ако е там въпроса секретари много, ама хора няма, хораааа… Аз затова и все на него съм разчитал. Ами че той живееше за тая работа, бе. Тя Европа такива хора под дърво и камък да ги дири, няма къде да ги намери… Чувам сега нещо за ценности говорят в Европа, ама той наш Спас скромен беше, не носеше такива работи, само един джобен часовник, ама и той турски, още от дядо му, хе-хе. Обаче пък сърце голямо, ехееееей… Мхм… Така де… ще прощавате… Моите съболезнования…
- Благодаря Ви, г-н Здравков – промълви едвам Спасовица, забила поглед в земята, за да прикрие смеха, който сподавяше, след като беше видяла плющящите на вятъра гори тилилейски над очите му. Но слава на Бога успя да се сдържи и не заради друго, а просто защото се сепна от едно друго природно явление, което имаше странния обичай да се появява ненадейно и също тъй ненадейно да изчезва.
- Ха, Златане, не те видях… - успя само да изстреля Спасовица.
- Госпожо Георгиева – блесна насреща й стройна редица едри бели зъби – не съм си представял, че ще се видим при толкова необичайни обстоятелства, но такъв е животът.
Тук Златан въздъхна загрижено и съвсем се скри в огромния си плащ, който върху всеки друг би изглеждал като сако, каквото всъщност си беше. Златан обаче беше директор на местното училище и много обичаше да се кипри в официални одежди и при най-малкия повод. За съжаление Господ така се беше залисал да му налива ум, че съвсем бе забравил да се погрижи и за тялото на бедния Златан. И така той си остана дребен и хилав и каквото и да облечеше все не му беше по мярка. Вечно плуваше я в риза, я в пуловер и ако не беше главата му, човек лесно можеше да се заблуди, че вижда току-що скокнали от простора дрехи да оживяват. Затова и децата му викаха Каспър.
- Госпожо Георгиева, бих желал да поднеса своите съболезнования по този горчив повод. Знаете, аз винаги съм проявявал разбиране към чуждото нещастие и сега бих Ви предложил своята безусловна помощ и подкрепа. Така че ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ме потърсите.
Спасовица вече беше започнала да се изнервя от словесния водопад, с който я заливаше Златан и малко преди да започне да се дави, рече само:
- Да, да, благодаря ти, ще го имам предвид.
И още преди опечалената да си е затворила устата и сакото вече се носеше надолу по двора, за да посрещне някаква черна сянка, която се щураше ту от едната страна на пътя, ту от другата, а после захвана да води неравна борба с бравата на портичката. Тъкмо преди бравата да триумфира, някой се пресегна и отвори от вътрешната страна. Насреща се показа опулена физиономия с килната на една страна учудена калимявка.
- А, Златанчо, ти ли си, бре…. хлъц…
- Аз съм, аз съм, отче Атанасий. Айде сега да свършиш малко работа
- Ще свърша, бе, що да не свърша? То един ден дет‘ се вика всички ще свършим. Хе-хе-хееее…. хлъц…
- Що си се наквасил така, Атанасий? Излагаш се.
- Няма такова нещо… хлъц… това е от благовонията, дето вдишвам всеки ден.
Отчето се заклатушка по поляната, а всички останали спряха да дишат, за да не пропуснат и секунда от събитието. По едно време Атанасий спря, центрира поглед, докато земята спре да се клатушка и щом видя ковчега хукна с все сила, вторачен в спокойното, усмихнато лице на Спас. Разгони накацалите като конски мухи оплаквачки, които тъкмо бяха започнали да упражняват трелите си, и занарежда:
- Боже духов и всякия плоти, хлъц… смерть поправый и диавола упразднивый, и живот миру Твоему даровавый хлъц-хлъц! Сам, Господи, упокой души усопших раб Твоих…. хлъц…
Хората наоколо отначало зяпнаха в изумление, а после започнаха да се побутват и подсмихват. Оплаквачките за пръв път онемяха, а децата се заоглеждаха смутено сякаш в очакване нещо да тупне от небето.
- … в месте светле, в месте злачне, в месте покойне, отнюдуже отбеже болезнь, печаль и воздыхание хлъц… – продължаваше да фъфли Атанасий.
- Атанасий, Атанасий – ръчкаше го по рамото Златан.
- Всякое хлъц…. согрешение, содеянное ими словом или хлъц… делом или помышлением яко благий Человеколюбец Бог прости, яко несть хлъц, хлъц… человек, иже жив будет и не согрешит… Какво, бе? – обърна се най-накрая Атанасий.
- С това расо ли намери да се изтипосаш, джибро ненаквасена!!! – Златан едва сдържаше гнева си. Уж шепнеше, но жилата на челото му ставаше все по голяма и заплашваше скоро да го погълне заедно с целия му ансамбъл одежди.
Спасовица вече беше отместила поглед от не по-малко застрашителната бримка на чорапогащника си, но щом погледна Атанасий политна назад и едва успя да избегне среща с един полегнал на поляната пластмасов средновековен воин, устремил копието си към небето.
А това, дето хвърляше всички в изумление и почуда, се намираше на гърба на расото на попа, който предната вечер, в щастливото си опиянение, не беше забелязал една прясно боядисана в бяло ограда, на която, докато лъкатушеше по улиците, се беше подпрял да си припомни един любим куплет. Така на расото му се бяха запечатали част от орнаментите на оградата, които върху дрехата напомняха досущ трите дяволски шестици, ужасяващи вярващите и развеселяващи всички останали.
- Приключвай вече! – побутваше го Златан. Отчето обаче изобщо не беше разбрал за какво е целия шум, но така или иначе вече му се беше доспало, а и никой, включително и той самият, не вдяваше какви ги плещи. Затова просто даде знак на носачите да поемат усмихнатия покойник. За зла беда помахването му наруши крехкото равновесие, което го крепеше изправен и той политна напред върху последния носач, който и без друго вече беше стъпил върху едно багерче и докато гостите успеят да мигнат Спас стремглаво вземаше завоя надолу по поляната, бързайки за там, за където вече закъсняваше и никой не му беше нужен, а по средата на двора три шестици хъркаха прострени безжизнено.
Подпряна на оградата, Смъртта се беше отърсила от първоначалното си ококорване и вече се превиваше в истеричен смях, крещейки:
- Ама има още живот в мене, а?!!!