автор: YOTOVAVA

Да легне есента в тревите,
мъглата да е млечнобяла,
внезапен, огънят да шипне.
в огнище, дълго негоряло.

На двора дремещият орех
с черупките да ни замеря,
полето да сънува оран,
небето птици да намери.

И тази глъч, която помня,
от златния кипеж на дните
да пукне калената стомна –
да облече възторг липите.

И с прости сетива да видим
из дълбините на душата,
кое останало е свидно,
кое все още непознато.

Да разберем, че сме на гости
на взетото под наем тяло,
преди да отлетим при Господ.
И да започнем отначало.