автор: veronikas

Дърво без клони.
Клони от върба.
И църква, свита във сърцето.
По черепите вече няма кръв.
И детските очи сега не плачат.
Стена от писък.
Писъци във дим.
Следи от кървави копита.
До кладенеца вече няма пръст.
Вода към него още не потича.
Глави без скелет.
Скелети на куп.
Протегнатите бебешки ръчички.
И майките, умиращи във плач,
надвесени над малките си рожби.
Небе за спомен.
Спомени до смърт.
И църква точно над небето.
Камбаната – покрита с вечен мъх.
И тишина. Със кръв пропита.

И пак е пролет.
Щъркели гнездят.
На църквата във двора пеят птици.
Тук след Великден Господ влиза пръв,
за да послуша хора на душите.

Тук дишат мъртви.
Мъртвите не спят.
Блуждаят през нощта със ветровете.
Защото не посмях да изкрещя,
в сърцето си за тях оставих цвете.