автор: pc_indi

по " Не, той не ревнува" на Валери Петров

Днес с рисуване е много заета,
няма я, който и да я търси.
Прелиства графики и портрети
и смирява любовните земетръси.

А той навярно си мисли, че тя
не спира да мисли за него,
че привързаността й е безобразна
и обсебваща тази потребност.

Но тя се ядосва на разни бои
и на четките, леки като перце,
че все не се получават тези очи
и че не може да рисува ръце.

От алкохола й става лошо,
а и не пуши вече, жалко...
Не й липсва. Нито наднича в пощата.
Добре де, може би съвсем малко...

Да я беше излъгал, че е неговата вселена,
без която просто се губи,
или поне, че е мислено с нея,
дори когато през девет земи пътува...

Но той не лъже. Нищо не казва.
Уморено и загадъчно се усмихва.
Наред е всичко! Не плаче,
просто..от тубата се поряза.
И.... тези бои съвсем се втечниха...

Не се рисува обич в очи,
нито топлия допир на две ръце.
Само кожата малко бяло боли
под всяко шарено петънце.

Психолозите лъжат. От сълзи няма нужда.
Няма нужда и за мъже да мрем.
И изобщо...любовта й е съвсем чужда.
Или почти съвсем.