автор: Mariell_Desing

Мое пораснало бяло момче с летни очи,
троша дъжда с грохота на сърцето си –
безкрайната тъга да плисне
по прозорците на мрака
и да го разтупти в най-страшната смърт,
наречена любов,
дори и в свирепата ѝ грива
кошмарни мълнии да бляскат.
Тогава ще те положа в ръцете на другата,
отместила звездните процепи,
с тяло от легион планети
и демонични устни.
Какво ми остава, освен сама
да си стъкна кладата
и в галопиращ огън да изтлея.

Ела.
Защото обсидианова е облицовката
от глухо в обаянието си кадифе
на моето обсебено сърце,
обсадено от общите ни спомени.
Ела.
И го обсипи го с нежност,
защото никога няма да има
и намек от сянка на друга
в изоставените му стаи.
Ела.
Защото не мога да дишам без теб
под тежкия натиск на
хилядите бързащи пчели,
губя се в обречените тъжнопади
от бели вишневи въздишки.
Ела.
И целувай обвиненията по устните ми,
докато обезверението се топи
в отблясъците на отпечатъците ти,
докато линиите на живота
горят по дланите ни.
Ела.
Нека съм снегът в твоя дъх,
моя единствена необуздана обич...