автор: Heel

Иван крачеше забързано към станцията на метрото. Имаше среща на перона с едно много симпатично момиче на име Рени, с което се бе запознал преди два дена на купон. Двамата се бяха харесали от пръв поглед. Бяха разговаряли часове наред, гледайки се влюбено в очите, а накрая си бяха разменили телефоните номера и се бяха целунали плахо.

Той копнееше да я види отново, но бе изключително изнервен и притеснен, защото бе успял да изкрънка от майка си само десет лева. „Къде ще я заведа с тази мижава десетачка” – мислеше си той.
Минавайки през пазара, Иван си купи два банана – смяташе да си подложи с тях, за да не дава пари за храна, ако влезеха в заведение.
Дояде втория банан и заслиза по стълбите, оглеждайки се за кошче за боклук, в което да хвърли банановата кора. Не видя такова и небрежно пусна кората на стълбите.
– Хей, момче, защо правиш боклук? Някой може да се пребие. Я веднага я махни оттам! – развика се някакъв пенсионер.
– Гледай си работата, дъртак – отвърна Иван и продължи по пътя си. – Да не си ми баща, че да ми казваш какво да правя.
Пенсионерът тръсна ядосано глава, но си замълча.

***

Рени подтичваше към станцията на метрото, поклащайки се грациозно на високите си токчета. Вече беше закъсняла с десет минути за срещата. „Защо ми трябваше да се кипря един час пред огледалото?” – тюхкаше се тя.
Погълната в мисли, тя не забеляза банановата кора. Подхлъзна се и десният й крак отхвърча рязко напред и нагоре. Пищейки размаха отчаяно ръце и падна тежко на задника си, после се изтърколи надолу по стълбите без да успее да реагира по какъвто и да е начин.
Тя се надигна, седна, притисна дамската си чанта към гърдите си и огледа със замаян поглед струпалите се около нея хора.
– Момиче, добре ли си? Удари ли се? – попита една очилата жена на средна възраст.
– Ами …не знам – промърмори уплашено Рени. – Изобщо не разбрах какво стана. Май се подхлъзнах на нещо…
– На бананова кора. Ето я там. Някой негодник я е хвърлил, Господ да го накаже дано!
Двама мъже подхванаха Рени под мишниците й и помогнаха да се изправи. Изведнъж жестока болка прониза десния й крак, малко под коляното. Тя изписка и се отпусна в ръцете на мъжете, които внимателно я положиха на стълбите.
– Нещо не е наред с крака ми! Майчице как боли! – проплака Рени и докосна с треперещи пръсти грозната подутина, която вече бе издула черния й мрежест чорапогащник.

***

Иван крачеше нервно по перона. Рени вече закъсняваше с повече от час, на всичкото отгоре не си вдигаше телефона.
Той почака още около половин час, после изпсува, убеден, че са му вързали тенекия, и се отправи към къщи. Каза си наум: „Патка смотана, как можа да ми скроиш такъв номер! А аз толкова много те харесвах…”

***

Рени посегна към чантата си, която лежеше на един пластмасов стол до медицинската маса.
– Не мърдайте, госпожице, не съм си свършил още работата – каза възрастният доктор и продължи да омотава бедрото на Рени с мокър гипсов бинт.
– Ама аз само…
– Какво само, какво само? Всичко друго може да почака.
– Приятелят ми сигурно се е притеснил ужасно, задето не дойдох на уговорената среща. Трябва да му кажа, че съм си счупила крака. Просто трябва…
– Хайде, но по-бързичко, че не само вашето краче ми е на главата.
Рени взе чантата и извади мобилния си телефон.
– Ааа, не, дисплеят му се е разбил при падането. – Започна да натиска копчетата. – Не, не работи, вече нямам телефон.
– Не се ядосвайте за глупости, важното е, че кракът ви ще се оправи бързо, за има – няма два месеца.
Рени се вторачи в масивната гипсова превръзка, покриваща целия й крайник без пръстите. В очите й избиха сълзи.
– Ужас! Той ще си помисли, че съм му вързала тенекия. Запознахме се преди два дена… но аз толкова много го харесвам… Какво ще стане сега! Как ще се свържа с него? Не запомних номера на телефона му, не знам и къде точно живее.
– СИМ картата сигурно е здрава – каза докторът и започна да приглажда гипса с длани.
– Не знам … Май записах номера в телефона.
– Лошо.
– И всичко заради тази проклета бананова кора. Този, който я е хвърлил на стълбите заслужава … заслужава да умре. Негодникът му с негодник! Да пукне дано …и да се мъчи!
– Госпожице, не ви отива да говорите такива неща – каза възмутено докторът. – Просто не бива така да кълнете!
– Не ми дреме какво бива и какво не бива. Мразя го!

***

Свел унило поглед , Иван вървеше към къщи. В главата му се щураха объркани мисли. Чувстваше се предаден и омерзен, в гърлото му се бе загнездила буца. „Тя се подигра с мен! Защо! А всичко изглеждаше толкова прекрасно!”
Така се бе отвеял, че не си направи труда да се огледа преди да пресече улицата. Един огромен камион го помете, размазвайки до неузнаваемост лицето му.
Иван дълго се гърчи в локва от собствената си кръв преди смъртта да благоволи да дойде.