автор: secret_rose

Напича червеното слънце по пладне,
гората унесено дреме.
Светът се протяга към залеза жадно
за сянка и влага навреме.
Пропуква се камък, морето въздиша,
трепти мараня, а в селцето
край стария път
на подправки мирише
и обич изпълва сърцето.
Жени са дошли, забрадени и лични.
Ръцете им ронят живота.
От устните песен игрива изтича -
отделя страха от просото,
и лещата свети, и нарът изгрява
досущ скъпоценност неземна.
А в мене частичка надежда припява:
по тази земя ненагледна
все тъй да е мирно, любов да царува,
да няма сълзи и убити.
Човешката песен свободно да плува
до края,
до края на дните ни.