автор: tearfly

Събудих се от трясък. Огледах стаята си, колкото можех с мътния си поглед. Последното, което си спомних от снощи, беше празната бутилка от водка, която се търкаляше в краката ми, и друго празно шишенце, етикетът му твърдеше, че е бензодиазепин с минал срок на годност, който поддържаше щастлива жена ми дълги години.
Мразех водка. Но денят беше толкова скапан, че заслужаваше точно най-омразното ми питие. Почесах се по тридневната брада и се сетих, че преди да излея огнената вода в гърлото, изхвърлих самобръсначката, защото, когато идва краят на света не ти трябват самобръсначка, а една бутилка водка и една поръчана смърт, която ще те накара да забравиш всичко. Този трясък, който чух, си беше достоен за ознаменуване началото на края на света. За мен.
Не исках да чакам старостта, за да се насладя на финала на земния си път. Мисля, че изпълних мисията си. Дойдох, видях и умрях. Видях толкова лицемерие и счупени души, че не ми се завръща отново тук.
Всички хора, които имаха значение за мен и караха иначе свирепото ми сърце да се размеква от земния живот, вече бяха в отвъдното или ме бяха напуснали поради нежеланието им да слушат ежедневните ми хули за всяка една бръмнала муха и всеки един безсмислен истеричен крясък на човеците.
Жена ми ме заряза, защото бях забравил да ѝ подарявам цветя, да я събуждам с целувка и да бъркам под тениската ѝ сутрин. Оказа се, че е държала на тези ритуали, но човек се променя двадесет и пет години след брака. Все повече му правят впечатление някакви невидими точки в ъгъла на стаята, близо до тавана, докато благоверната разказва как е минал денят ѝ, как дъщеря ни сигурно си имала ново гадже.
Нищо не ме интересуваше. Нищо. И нищо не научих от живота. Очаквах много, а получих малко. Очаквах истина и борба. Моята борба. За моята истина. Очаквах разбиране. Но всеки се бореше за своето и другото не съществуваше.
Бог ми е свидетел, че опитах да се приспособя. Общувах много с хората. Имах приятели. Дори сам се изненадах от себе си. Излязох „душа” човек. Нещо, което не се очертаваше до осемнадесетата ми година, но изведнъж се промених. Станах общителен. Често разсмивах присъстващите в компанията с остроумните си шеги. Обаче странях от жените. Исках независимост. Осигурих си я. Сам си бях господар. Поради тази причина нямах нужда да се напивам заради нещастна любов, както правеха приятелите ми. Затова пък бях добър в утешаването и винаги можех да бъда забелязан в кварталното кафе, аз - пиещ чай с лимон, а срещу мен - сълзлив приятел, разливащ мъката си в чаша коняк.
Скептицизмът ми към живота доби размах на средно торнадо в Америка. Следствията бяха : малко изпочупени мечти, отнесени труд и упорство от този що духа, изкоренени очаквания и единственият оцелял – аз. Това, в което съм сигурен е, че ако отново посетя земята в следващ живот, ще спра да очаквам. Очакването е най-голямата отрова. В този се предозирах от неосъществени очаквания и не се научих да правя друго. Слабост от моя страна.
Всъщност се научих да не вярвам. Щеше да е хубаво, ако не исках обратното. Исках да вярвам. О! Как исках! Но истината беше друга и аз трудно понасях обема ѝ, което ме превръщаше в тежест за самия мен.

Тежест, която ме събуди с трясък. Огледах стаята си, колкото можех с мътния си поглед. Последното , което си спомних от снощи, беше празната бутилка от водка, която се търкаляше в краката ми, и друго празно шишенце, етикетът му твърдеше, че е бензодиазепин с минал срок на годност, който поддържаше щастлива жена ми дълги години.
Усетих се лек. Сега не гледах онази точка в ъгъла на стаята, близо до тавана, а бях точно в нея. Точката, която ме спасяваше тогава, от жена ми, ме спаси и сега. Видях тялото си проснато безжизнено на леглото. Искаше ми се тридневната ми брада да беше пораснала още малко, а след спирането на сърцето ноктите ми да продължават да растат, но илюзиите вече не подобават на новото ми състояние. Усмивката на лицето ми казваше всичко.
Освободих се! Освободих се от всички очаквания и всички истини. Къде е моята истина ли?
Сигурно някъде там. Вярвам.