автор: LeoBedrosian

Десет години. Толкова минаха от началото на славния епос. На историята отбелязала бележити и не толкова светли мигове. Величави падения и крушения.

Борба.
Неспирал конфликт, който бележи началото и края, На времето, на пространството и на всичко онова, което го запълва и осмисля.

Мисъл. Има ли я? Кой е нейния носител? Логоса ли, или оная клета материя, която все се стреми да се подреди и да победи Хаоса? Или самата тя носи целия смисъл? Нима корена на тая категория не говори достатъчно добре, коя е изначалното, вечното, святото.
Картината на оня тъмен и страшен Хаос и неговото непознаване винаги е плашел. Затова ние искаме да го осветлим, подредим и да си го обясним. Затова издигаме несъществуващи парадигми, които да ни успокоят и да внесат ясното и ред. Логоса е една такава парадигма, божество за неуките и Изначало за вярващите. Дали е необходим? Трябва ли ни и още колко ще се уповаваме на спокойната му подреденост? Или съвсем скоро ще го заместим и ще стане ненужен?

Въпроси. Търсения, които се опитват да внесат яснота. Не ни стиска още да се самоопределим. Затова още дълго ще залагаме на Външната подредба и ще се уповаваме на личния си ред, подсказан ни от друг.

***

„Ето, свършва се. Края е близо и това ми носи успокоение. Е, не може да кажа, че съм скучал. Не и аз. Но доволен ли съм… Постигнах ли всичко, за което съм мислел, че трябва да постигна? И кой, казва, какво трябва да стане? Пфу! Пак се терзая. И на края не му виждам … края. Това прокоба ли е? Нима трябва вечно да се съмнявам? Нали зарязах всичко. И свято и подло и светло и непрогледно… Обещах си да спра.

Как? Защо? Къде да ида? Въпроси, те ще ме довършат. Трябва ли непрекъснато да питам, по дяволите. Вече мога да си позволя една лека хула. Нали не съм повече отговорен. Но какво оставям? На кого? Какво ще стане… Не! Няма да се терзая повече! Стига ми. Нека друг да поеме бремето. Заслужил съм поне миг почивка. Миг на вечност, която не успокоява.

Някъде четох един земен (вече мога да я нарека Земя) мислител, че трябва да се отървем. Къде беше? Да видим, май ето… аха! Ето тук. Кърт, или Курт. Мисля, че произхода му е немски. Ама са печени тия немци. Та тоя Курт с име Вонегът е казал, че трябва да се отървем от всичко това. От кое да се отървем ли? Ами от това, дето ни носи безпокойство. Ще речете, че е безотговорно. Да, вече мога да си позволя да съм безотговорен, и ще се отърва с радост от безпокойството. Ще го направя веднага. Как ли?

Това е въпрос за един милион. Но нали вече имам и пари. Кесар станах. Тогава ще се възползвам. За какво са парите? За да може човек (пфу) да се възползва от тях така, както реши, че е най добре за него. А другите? (майната им!) Да му мислят те. За какво им дадох волята? И свобода им дадох, да се оправят! А аз ще се възползвам за последно от това, което имам и …край!

Е, сега пък край. Има ли край? Къде е? Какъв е? … Пак въпроси; Отговорите ги давах аз, тогава. Сега не искам да съм повече отговорен. Мога да си го позволя. Нали се справих с оня, дето ми почерни висините. Ха умирам си от смях, като се сетя как първо почервеня. До пламък почервеня. Ще речеш, изгоря. Ама той не изгаря подлеца, не се овъглява, а нови сили придобива. Как само му избиха чивиите като разбра, че разобличих довереника му. Без малко и мене да опърли. Добре, че бързо се дръпнах. После позеленя. Ще речеш, че на тиня се стори, на най-отровната плесен и мътилка. И как няма да позеленееш, като узнаеш, че го няма основното ти предимство. Онова, което те е наложило, като сила, като мощ, като… мамка му! Добре стана с оня хубавец, Фауст. Провали се, продъни се в дън дънищата и небитиетата. Сега за него и последния адов кръг ще му се стори като луксозен курорт в сравнение с онова, на което е подложен. Така му се пада! Малко ли сънища ми отне низката му душица? Малко ли ядове ми довлече гнусното му предателство? Тяло да им създадеш. Живот да им вдъхнеш. Душа да им инсталираш… Остави друго, ами и свободна воля да им подариш! Това е най-големия ми гаф. Животни, слепи инстинкти им трябваха на тия непрокопсаници, а не воля с която да злоупотребяват. Щели да се научат, Ха! Тия ли, двукраките!? По дърветата трябваше да си останат, по клоните да си висят. И да хрупат ябълки. Това им стигаше!

Вече е късно. Какво стана, стана; каквото не можа… Това е!

А спомена? Дали и него да затрия? Да си останат във вечно неведение за ония, които се бъхтеха за тях. И за ония, дето ги лъстиха и лъгаха. И ги излъгаха. Кратка е паметта им. Лашкат се като мътни води в ронливи брегове, те тленните. И не знаят от къде са, кои са им родителите, дедите. Попитайте някой кой е пра дядо му, от къде е, какъв е бил, да видите дали знае. Малцина от тях знаят нещо повече от това, какъв е бил вкуса на бабината им гозба. Камо ли да познават своята същност и корените ѝ. По-добре да са в неведение. Да забравят миналото и да теглят напред… Омръзна ми да ги уча.

Та за Края какво да ти кажа? Ами, наслаждавай Му се. Той е Велик. Той е окончателното, завършеното, определеното. Не се страхувай от него, а го приеми за Спасение.“

БОГ