автор: kalia1117

Не сме вече на една страна...
не е вече тази ситуацията...
нещата стават толкова абсурдни...
губят смисъла, истинността...
Няма значение кой е виновен...
и двамата грешим, като всеки...
и тук се узнава, че се обича...
че се приема, дори да не се разбира...

Ти създаде си щит за отбрана,
аз захвърлих меча на страна...
Ти избяга към войната...
аз избрах да следвам свободата...

И така останахме без време,
без спирки и продължения...
Празнината остана...и няма
какво да направим или да си кажем...

Освен - от щастие само плачи.
Пожелавам ти всичко красиво...
Няма да те забравя. Няма, няма...
Въпреки че нещо между ни се скъса...

Помня доброто, което ми даде...
И светлината, когато беше тъмно...
как розата ни заплака " благодаря...
и екота в гласа и каза, че изчезна...

Всичко останало е извикан шепот,
който умира и иска да ни убие...,
за да не можем да разберем къде
е любовта и топлината, които пазим...

Бел. на автора: Всички сме изпитвали това някога малко или много...и не е нещо тъмно, може да е път към светлината...към любовта. Тъжно е, но разбираме че трябва да продължим..., да се освободим, да търсим щастието, вместо да оставаме на едно празно място, което къса съдържанието си...И е сложно да се изживее и приеме, но е толкова просто да се случи и ясно когато се види посланието...- Не сме вече на една страна, нито в приликите, нито в разликите, не сме същите. Не сме едно, когато същността се нуждае да израсне. Когато се приема и се обича, дори да не се разбира. Единия тръгва. Другия остава. Ръцете и пътищата на душата не се пресичат.