автор: Vlad_Ongyl

(Редактиран вариант)

Аз помня преди и сега.
И казвам: еднакво всички ме стригаха.
Напразно забивах рога
на троскота в корена и на ригана.
За мен те бяха примамка –
къшлѝ и дворо̀ве, в бяло варосани.
Но дъвча още сламата
или прежѝвям тревица маносана.
И дебнат от нож и от вуци,
разбрах, додето бях още сукалче,
че са пастирите внуци
на кресливото и лъжливо овчарче.
А в мрака взрян, чакали съзрях
под клоните ниски и сухите вършини.
Чух – вият, че народът за тях
е вече отдавна оглозгана мърша.
Народът – пъстрата черга:
търговци, поети, учители, луди;
и всеки – сам, но с терка си –
богати, сити, нищи, светци и юди.
Аз знам, свисти вече ножът,
за мойто прегракнало гърло наточен.
Но дай ми сила ти, боже,
срещу касапина в миг предсмъртен да скоча.
Че вече знам кой ни води
и че време дошло е барутно – за клетва.
Че става страшно, народе,
щом сам се обричаш
на стадо за жертва!


Владимир Генов