Аз съм замръзналото поле,
аз съм нощта, под която
съня ти във старо котле
сътворява новото лято.
Аз ще те чакам навън,
ще дишам в твоя прозорец,
заслушай се в тихия звън
идващ нейде високо отгоре.
И тогава стани, отвори ми,
нека с лъчи ни плисне зората,
а ти прошепни моето име,
в нега потопи ми душата
и завинаги угаси ме…
Но не, нека мрака засвети
унесен под пеещите ти пръсти
и авлигите нека се върнат
в сърцето ти, сякаш не е умирало
хиляди пъти.
Когато дори слънцето си тръгне от теб,
угнетено и прашно,
ти си оставаш единственото висящо небе,
което се крепи само на моите устни.