автор: ZAGORA

Не знае никой как тежи сълза в окото
взривена като нова свръхзвезда.
Не знае и какво е
да си Вселена от тъга
застинала и глуха,
без упование
като змия захапала опашка
и осъзнала,че без разруха
няма съзидание.
А бях изпълнена със звуци и картини,
Бях много жива.
Докато днес събарям с трясък спомени
като огромни счупени витрини
самата аз - стърнище в ивица оголена.
Не ми тежи,че мъртви са планетите,
които утвърждаваха живота ми с движение.
Те бяха клетки на обречено изгнание,
отнесени от хоризонта на събитията,
в утробата на тъмни дупки
до следващото им прераждане.
Боли ме тихата неповторимост
и уникалността на секващия миг.
Остана непрочетена и неразбрана
Вселенската ми карта
с мандални завъртулки и гравитация от чувства.
Дори когато се изгубвах без изход
сред дълбока нощ,
намирах сили в себе си да се намеря
и да задвижа всички точки
около центъра на неподвижното си равновесие
Но вече не ме търсете с мощен телескоп,
защото гоня края си-смалена,
изпаднала във немощен синкоп.
Една черупка от Вселена.