В прозореца ми се опитва да изгрее
едно намръщено и изморено слънце,
луната в сребърният си хамак
се полюлява и отказва да го пусне.
И тази битка ден след ден
се преповтаря и си няма победител,
и само възмутените врабчета
демонстративно от первазите отлитат.
И тръгват, все едно съм ръсила трошици
след стъпките на закъснелите ми сънища
след малко трябва да се слея със деня
и да ги следвам в птичите им пътища,
а толкова ми се сънува нещо цветно
поне за малко...още пет минути
да ме открадне във сърцето си Морфей,
но да възкръсна после от дъха ти...